Жалко, че няма кой да изпрати на обучение и директора на НИМ

Жалко, че няма кой да изпрати на обучение и директора на НИМ

Преживяхме и второто действие на фарса с “мита за Баташкото клане” – предизборната пропагандна акция на мозъчния тръст от интелектуалци, близки до президента Първанов – и лично на директора на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров.

Първото действие завърши с пълен провал за тях – за пръв път българомохамеданите в Родопите гласуваха масово за ДПС и на изборите за евродепутати през май, и на местните избори през есента, на които и в самия Батак се наложи ДПС. Свидетел съм, че до 2006 г. българомохамеданите гласуваха поне наполовина и за други партии, например с. Триград, Девинско, имаше кмет от БСП.

Второто действие започна, когато ВАЦ най-сетне научи за хулиганските прояви на двата си високотиражни български вестника, извини се официално на потърпевшата изкуствоведка, зарече се да контролира съдържанието на “Труд” и “24 часа”, да прати журналистите на обучение и пр. Дано немските медии да са разяснили, че работата не тръгна от редакциите на двата софийски вестника – те подеха темата от мозъчния тръст на президента. Жалко, че няма кой да изпрати на обучение и директора на НИМ.

Вместо да изпише вежди, щабът на Първанов извади очи. Не ми идва друго освен – още веднъж – крилатата фраза на френския циник: “То беше по-лошо от престъпление, то беше грешка!”

Да, освен грешка на политика, беше и престъпление на държавния глава, чиято роля е да сплотява нацията, да дава пример за сдържаност и толерантност по деликатните етнически и религиозни въпроси, а не да я разединява, разпалвайки омраза към български граждани, да подстрекава разни тълпи и медийните им израстъци да зоват за разправа – и физическа – с български учени, за отнемане на гражданството на български граждани по рождение.

Не влиза в задачите на държавния глава и неговите съветници, както и на парламента, МС и отделните министерства, а също и на местните власти, да дават становища по (никому извън научната общност неизвестни) изследователски проекти, които не са финансирани от държавата, и да организират “спонтанни” “всенародни” предизборни обругавания на авторите им по местожителство.

Каква “провокация” е един неизвестен на широката общественост изкуствоведски проект, колкото и еретичен – или дори невежествен да е? Кой от многото еретични проекти, развенчаващи Ботев или Левски, е предизвиквал такъв скандал? Никой нямаше да чуе за г-жа Балева, ако не беше публикацията на Б. Димитров в “24 часа” от април т.г. – истинската провокация. Позорно е, че и ръководството на БАН хвърли камък.

Повечето ругаещи сигурно не са разбрали, че Балева не отрича факта на клането и явно се интересува от друго – как се е формирал един политически, “виктимологически” мит чрез манипулация на образите на минали страхотии. Ругаещите не са наясно и какво във факта на клането им е толкова скъпо и представлява национална гордост. Понеже то не представлява гордост за националния поет Вазов – напротив, съдейки по началото на “Опълченците на Шипка”, Батак е за него по-скоро един позорен факт, който “в миналото наше хвърля своя мрак” – но срамът се отмива от подвига на Шипка. Вазов не обича “виктимологията”, а юначеството. Кой може да сравни “Възпоминания от Батак” с “Кочо”?

Четейки описанието на Ю. Скайлер и разказа на полския художник А. Пиотровски за по-късната инсценировката на клането, наистина човек остава с мрачно впечатление. Не помагат за изглаждането му и готическите пощенски картички с художествено подредени или разхвърляни черепи и кости – богохулно извадени от костницата и останали може би и от друго време, преди клането.

Не е ясно дали ругаещите Балева също разбраха, че клането не било работа толкова на турци, колкото на българомохамеданите от съседните села, познати и роднини на батачани – което не е казано ясно у Захари Стоянов, а май не се разбирало и от Българската православна църква,  канонизирала баташките нови мъченици за вярата. Всъщност до 1908 г. българската държава не разграничавала технически българомохамедани от турци – а след това различието станало много съществено, чак до последните етапи на “Възродителния процес” в 70-те и 80-те години.

Много трудно е да се обясни каква е вината на ДПС, днешните български турци, днешна Турция (проектът бил финансиран от Турция според в. “Атака”) и нейните “американски и израелски покровители” за Баташкото клане. Клането е трагичен епизод от време на религиозен фанатизъм, халифатска тирания, стари спорове за земя между батачани и съседите им, изобщо дълга история на вражди.

А една цивилизована и отговорна власт в 21 век трябва да работи за преодоляването на фанатизма у по-необразованите си граждани, за недопускане имуществените, културни и битови противоречия между хората да добиват религиозен и етнически профил – не да нагнетява омраза с тясно -партийна, користна цел – мобилизация за избори, хвърляне камъни в градината на другата партия.  

Истерията мобилизира за пореден път, с отслабваща сила, най-ретроградните сили у нас, идейните и организационни наследници на “Възродителния процес” – не е забравено, че Първанов започна политическата си кариера като говорител на ОКЗНИ. Хората, които останаха слепи и глухи за една Сребреница, станала под носа им, и се държаха за “скъпия си другар Милошевич”! За щастие, както се вижда и по Интернет форумите, все повече обикновени българи стават непромокаеми за пропагандата на омраза.

Свободата на научното изследване от политическа репресия е основна ценност в цивилизованото общество. Включително и свободата на изследванията на историка Божидар Димитров, който – наред с обективните си приноси – има и доста екзотични тези, като например, че (пра)българите били по-едри на ръст от западноевропейците, но не защото имали “расово превъзходство”, а защото ядели повече месо; че Борис I бил подучил тайно Кирил и Методий да напишат азбука за държавата му; че бил пратил Климент и другите ученици да се учат при тях едва ли не с държавна стипендия.

Как трябва да се пише в 21 век за трагични исторически събития като Баташкото клане? С разбирането, че каквото се напише у нас, вече се чете в цяла Европа, понеже сме в ЕС, езикът ни е официален език на ЕС. Не че преодоляването на стереотипите е лесен процес – и по-развитите демокрации се спъват в него на всяка крачка. Но фактът, че ще сме подложени на постоянна международна критика, е неоспорим.

Интересно е сравнението между статиите в българската и английската Уикипедия. И двете сигурно са писани от български историци. Картичките с надписите от кости могат да се видят само на английската (Batak Massacre), там има и обективно описание на скандала от т.г. В българската статия (Баташко клане) вместо това има емоционални описания на зверства – печене на шиш, набиване на кол, вадене на очи.

Едното е писано да се чете от чужденци, другото – между нас.

Е, няма вече да има само “между нас”. Време е да свикваме.

*Статията е публикувана в сп. “Диалог”, бр.39

Още от

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: