Абсурдистан

Илия Троянов има своето мнение по всеки сложен въпрос от настоящето и миналото на страната, в която е роден. Счита, че в България след 1989 г. никога не е имало демокрация. Прави рязка разлика между дисиденти и борци против комунистическия режим. Настоява да се разделим с „мита Георги Марков“ - според него убитият в Лондон през 1978 г. български дисидент е бил сътрудник на Държавна сигурност и не е заплашвал режима в София със Задочните си репортажи. Илия Троянов оценява литературното им качество като средно. Разговорът ни за по-удобно е на немски език - езикът, който нарича своя родина.

Миналата година писахте в своя статия, България е Абсурдистан. Кои са абсурдите в българската политика и общество, които ви дават основание все още да държите на смяната на името на страната, в която сте роден?

Най-новото развитие потвърждава това определение. След повторни предупреждения на Европейската комисия, най-после вътрешният министър Румен Петков подаде оставка - с невинна физиономия. При това всеки е наясно, колко корумпирана е цялата система, както и че червената олигархия в България контролира цялата икономика и разполага с ресурсите на огромен капитал – такава е типологията на елитите в банановите републики. Увъртането при казуса Румен Петков напомня наистина на театър на абсурда и инсценирането му е трагично, тъй като българският народ страда в това статукво.

Намирате ли за по-критични младите български имигранти от Вашата генерация на Запад в сравнение с връстниците ви, останали в България?

Не знам, аз съм беглец, а не имигрант.

Очевидно в България липсва организирана политическа и гражданска опозиционна сила. На какво се дължи този дефицит?

Описвам това подробно в книгата ми „Кучешки времена. Революцията менте.”. Налице е връзката между тоталитарната предистория и обусловеност на събитията, свръхмощните властови елити, оглупяващите населението медии и масовата имиграция на най-образованите и младите – твърде комплексна каузалност.

Как е възможно да възникват дефицити на демократично и социално съзнание във времето на глобализация – не можем да кажем, че в България липсва информация за развитите демокрации - чрез медиите се разпространяват достатъчно образи и модели от тези общества и културата им? Кое пречи да се възприемат и прилагат?

Информация и демокрация се извоюват – те не се дават просто така. За съжаление, българският народ се оказа парализиран, силно манипулируем и без особена сила на съпротива. Властта контролира само толкова, колкото гражданите ѝ позволяват.

Комунизмът е мъртъв, но елитите му и техните наследници са повече от жизнени във всяка една област на политическия и икономически живот. Успя ли тази метаморфоза на тоталитарния режим, защото българското общество не се еманципира от режима или защото старата комунистическа номенклатура и репресивните ѝ органи бяха в по-силната изходна позиция?

Разбира се, комунистическата номенклатура и Държавна сигурност бяха много силни и преди всичко добре организирани, но според мен основната грешка бе в становището, че е възможно по мирен път да се премине към демократичен ред, че процесите на реформи от диктатура към демокрация могат да преминат без конфликти и старите елите биха се съгласили на това. Това е грешка, която бе поддържана и от Запада, който желаеше в посредничеството си най-вече стабилност и добри условия за своите пазари.

Къде намираме индивидуалната и къде колективната вина в политическите и икономическите групи на новата-стара червена олигархия?

Не трябва да се говори за колективна вина, докато се знаят имената на хилядите, които трябва да отговарят за конкретна своя, индивидуална вина, за конкретните свои индивидуални престъпления.

В опасност ли е българската демокрация при подобни условия 18 години?

Считам, че до момента сте нямали демокрация, за да говорим, че тя е в опасност. Демокрацията е много повече от възможността да си даваш гласа на всеки 4-5 години за поредния фалшив месия на политическата сцена.

Кое ви отведе до решението да направите филма за комунистическите лагери?

Творческото ми убеждение, че трябва да се даде глас на останалите безмълвни и чувството за отговорност.

Кое ви беше най-трудното при работата по филма?

Потресаващо беше да слушам седмици наред разказите за невъобразимите ужаси на свидетелите, останалите живи репресирани, тяхната болка, гневът им срещу несправедливостта, които споделям. И болезненото усещане да се намирам в една държава, в която извършителите на тези чудовищни престъпления се наслаждават на повече респект, отколкото жертвите им.

Жертвите на комунизма остават забравени в България както никъде другаде в бившите страни на Варшавския пакт. След 1989 г. бяха многократно обругавани политически и изтласкани в социалната мизерия по периферията на обществото, където живееха и умираха в абсолютна бедност, глад и самота. Горчива истина е и фактът, че умишлено не беше допуснато тяхно политическо представителство и от опозиционните сили във вътрешнопартийната борба за власт.

Може ли да заключим, че българската политическа система сама си отне способността да функционира в настоящето, по причина, че никога не разви способност така да рефлектира върху близкото минало на тоталитарната система, че на жертвите да се въздаде справедливостта?

Има само един отговор на този ваш въпрос и той е едно голямо да.

* Илия Троянов е роден на 23 август 1965 г. в София. През 1971 г. семейството му емигрира в Западна Германия, където получава политическо убежище. С едно прекъсване през 1977-1981 г., от 1972 до 1984 г. той живее в Найроби, където баща му работи като инженер. Учил е право и етнология в Мюнхенския университет. Прекъсва образование и основава издателството „Кирил унд Метод Ферлаг“, а през 1992 г. издателство „Марино Ферлаг“. Специализира се в издаването на африканска литература. От 1999 г. живее в Мумбай, а от 2003 г. в Кейптаун и Мюнхен.

Автор е на няколко документални книги за Африка, съставя антология на съвременната африканска литература и превежда африкански автори на немски. Първият му роман „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (изд. „Карл Ханзер”), издаден през 1996 г., е с автобиографични мотиви.

Автор е на „Кучешки времена. Завръщане в чужда страна.” (изд. „Карл Ханзер”) – репортажи и есета след престой в България. Следват произведения, между които „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“, „За свещените извори на исляма” и др.

Автор е на документалния филм за лагерите по комунистическо време в България „Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои.”

Троянов е на Литературната награда на изд. Бертелсман (1995), Марбургската литературна награда (1996), наградата „Шамисо“ (2000), а през 2007 г. получава Берлинската литературна награда с възможност да чете лекции през летния семестър в Свободния университет в Берлин и наградата на град Майнц.