Айн Ранд и смелостта да бъдеш себе си

“Онова, което наричаш свой дух или душа, е твоето съзнание. Онова, което наричаш своя ‘свободна воля’, е свободата на ума ти да мисли или не. Това е единствената воля, която имаш, твоята единствена свобода, изборът, който контролира всички останали избори, които правиш, и така предопределя живота и личността ти.”

Айн Ранд, “Унизеният Атлас”

“Изворът”. Така се нарича книгата, която ме завладя напоследък и спира дъха ми всеки път, когато я отворя. Голямото книжно тяло, издадено на български издателство “Изток-Запад” само със стотина недоглеждания при редакцията на превода, изглежда предизвикателно, ненавременно и твърде обемно за бързите ни набези из информационните полета. Но бързам да разочаровам. Това е книга, която всеки човек трябва да прочете. Всеки самоуважаващ се човек. Както казваше Хармс: “Преди да прочете тази книга, човек и ръцете трябва да си измие.”

Това е книга за свободния избор и трудната му цена, за компромиса и гнилия му вкус, за посредствеността и истинския талант. И не преувеличавам. Това е блестяща книга без поука, чиито редове крещят нещата, които всички знаем, но не смеем да си признаваме. Тази книга не е за хората с гузна съвест. Нито за онези, които не притежават талант. Тя е за другите, които поне за миг в живота си са се почувствали смели и талантливи в нещото, което правят, тя е за егоистичните представители на рода, които по правило самотно движат историята напред. Не се уточнява коя история. Може да историята на отглеждането на парникови растения. В същността си това няма и значение. Не е нужно да си министър председател, изобретател или велик архитект, който строи небостъргачи, за да живееш според повелите на сърцето си, да бъдеш почтен към себе си като се стремиш към щастието си, без да се подчиняваш на обществените предразсъдъци. И изобщо не е нужно да си велик писател, художник или спортист, за да усетиш натиска на обществото върху си, в случай, че си различен и се бориш за своето различие, което смяташ за ценно, красиво или смислено. Не трябва да си признат и известен, за да се окажеш смазан от поредния тъпанар, който не разбира изобщо същността на професията ти, но изпитва удоволствие да прекършва непознатите му проявления на умение и неподчинение.

Като цяло системата се движи със скоростта на най-бавната си единица. Но това не е повод за наздравици, а тъжен факт, срещу който всеки от нас може да възроптае и да се изправи. Ако му стиска. Освен ако не е най-бавната единица, разбира се. Никога не съм чела философски роман, който да е толкова неподправено безалтернативен, без да е дидактичен. Авторката е респектиращо хладна и изумително интелигентна. Нима някой автор може да оспори силата на жълто-популистката медия и нейното влияние, без да нарича монополиста лъжец и подлец, нежно давайки му свобода да изчисти името си? Айн Ранд разказва без капка жестокост и за сивите кардинали, онези интелигентни, съчувстващи на онеправданите ерудити, които дърпат конците с мазна усмивка и бели ръкавици, преследвайки властта с популистки лозунги. Тя не пощадява и добрите, отзивчиви конформисти, които живеят като паразити на гърба на талантливите, защото нямат собствени идеи, мисли или умения и вредят на същите при всяка удобна възможност, тъй като самото им съществуване се обезсмисля в компанията им. Тя описва и изчистена любовна история – без романтика, патос или сантименталничене. Тя смее да говори за любов, която признава желанието си да владее и притежава, и в името на това свое желание се отказва доброволно от съществуването си. Тя познава атавистичното любовно желание да убиеш себе си, за да унищожиш с липсата си и другия, защото не можеш да понесеш щастието да си с него.

Това е история за героите на нашето време (колкото и малцинствено да звучи) и за всички онези хора и неща, които пречат на прогреса, на истинските шедьоври и на абсолютното качество. Качеството в архитектурата на сградите, на вестниците, на политиката, на любовта. За главния герой на книгата Хауърд Роук няма обществен закон, морален предразсъдък или грозяща опасност, която да разклати убежденията му. И все пак той не е героичен. Той просто е себе си. Колкото и да му коства това. Той е и егоист, горделивец, атентатор, той е от онези хора, които смятат, че всичко им е позволено, защото са изключителни. И е прав. Има такива хора. Има изключителни представители на всяка каста, професия или общество. И ние, ние също може би можем да бъдем от тях.  

Ако всеки ден се изправяме срещу невежеството на посредствените и агресивни тълпи или на издигналите се по неясен начин висшестоящи, които използват уменията ни и даденостите ни безочливо, подменяйки същността им.

Ако всеки ден изключваме телевизора, когато той показва гавра с нечие човешко достойнство, намеквайки ни, че и ние сме също толкова прости, неграмотни или елементарни и по-добре да гледаме, защото това е естествената ни среда и така ни се пада.

Ако всеки ден чистим балкона или двора на къщата си, независимо, че в контекста на мръсния ни, порутен квартал това няма никакъв смисъл.

Ако всеки ден казваме поне веднъж какво наистина мислим, вместо да го премълчаваме угоднически.

Ако всеки ден наистина мислим, вместо да преповтаряме нещо, което сме чули от някой по-уважаван авторитет.

Ако всеки ден учтиво напускаме важна среща или събитие, за да останем насаме с онова, което просто трябва да вършим, защото го можем.

Ако всеки ден заставаме срещу един свой страх.

Ако, когато ни се случи любовта, имаме смелостта да понесем последствията и, защото те винаги са тежки, и да се борим за нея до край, защото любовта е всъщност танц със смъртта.

Ако дадем на другия правото на свободен избор, колкото и да ни боли.

Ако можем да бъдем искрени, когато заставаме сутрин пред огледалото.

Ако си заслужим да заспиваме вечер, без угризения, и спим спокойно.

Ако се научим да не се самозалъгваме.

Списъкът не е толкова безкраен, колкото изглежда, и всеки от читателите на “Изворът” може да прояви творчество при създаването му. Това са само няколко идеи. Киплинг е дал останалите в “If”. Но, за да се осъществи катарзисът, човекът трябва да притежава талант. “Изворът” застава срещу посредствеността – умело защитена и прикрита зад богатства, популизъм, комерс, власт и много репетирани усмивки – като и противопоставя таланта.

“Изворът “ е революционна, окриляваща и изпълваща с надежда книга. Макар и писана в 40-те години на XX век в Америка. Но нима ние не познаваме пипалата на икономическите и политическите принуди? Нима не сме затънали в корупция? Нима не наблюдавахме отблизо натрупването на началните капитали? Нима не осъзнаваме, че сме заляти от помията на институционализирана простотия, из която пъплят на талази богати господа със средно образование, златни копчета за ръкавели и похотливи очички? Малки душици, току що мушнали в джоба си поредния подкуп и тичащи с изплезен език при първата проститутка.

Нима не срещаме ежедневно наконтени и оборудвани със силикон мутреси, продали душата си, за да придобият живот, който преминава под каската на фризьора им в четене на жълти списания, пълни с клюки за други, по-успешни мутреси, чийто живот преминава под друга каска, на някой много по-скъп италиански коафьор, в четене на други, много по-лъскави жълти списания?! Нима този разказ ни е чужд? Ние сме точно там, именно в този момент от историята си.

Дано киселите физиономии по улиците на България в дните преди влизането ни в Европейското семейство не издават и наличието на Голямата Българска Депресия... В деня на най-хубавото събитие за страната ни ние отново сме уплашени за хляба, отвратени от политиката и скептични към бъдещето. Защото, както би казала Ранд, следваме общия тренд, не мислим самостоятелно, не се осмеляваме да имаме лични надежди или очаквания, не вярваме в себе си, предопределяйки с пасивността си умелата печалба на онези, които трупат дивиденти от нашето овчедушие. Страхът и мизерията правят хората податливи на мaнипулации. Няма по-голямо престъпление от това да унищожиш себеуважението на някого. Да го смачкаш и да го уплашиш. Да го накараш да се съмнява в себе си.    

Коя е Айн Ранд, че да се вслушваме в поуките и? Айн Ранд е руска еврейка, емигрирала в Щатите през 1926 година, когато е била току-що завършила философия, история и кино-сценарий млада писателка. Романът и “Унизеният Атлас” е вторият бестселър на всички времена в САЩ. Първият е Библията. Тя е философ и се счита за основоположник на  индивидуализма, следовник на обективизма и поддръжник на капитализма като единствения строй, който предоставя на човека свобода на избора и поле за преследване на личните му мечти. Но това не е толкова важно. Тя не пише като емигрант-носталгик, не ни занимава с детството си и руските си няни, не хленчи за съдбата на родината си, не се кичи с кръста на невъзвръщенеца, не издава нито с ред, че не е американка. Тя не пише и като жена, като феминистка – защитничка на женските права, като човек, посредствено разграничил мъжкия от женския свят. Нейният женски образ, образът на Доминик Франкън, е, вярно, най-многопластовият, но и най-неразбираемият в книгата. Героинята на Ранд е жена, която толкова силно не иска да бъде комформист, че прави постоянно тъкмо това, в отричане на собствената си сила.

Някак се самонаказва, че не е могла да понесе страданието от тоталното и абсолютно сливане с друго човешко същество, което, засега, ни предлага само любовта. Айн Ранд пише като мъж, като дисидент в Америка, който зорко е провидял най-големите пропасти, недостатъци и подхлъзвания на онази демокрация. Нямало жена философ, ми казваха моите приятели от мъжки пол, когато като ученичка се опитвах да им обясня, че понякога е добре да се вслушват във възгледите и на момичетата на масата, да спорят с тях, да признават таланта им. Не. Има. Мили Иване, Петре, Митко, Сашо! Ето я. Изисква се минимално усилие и 25 лева, за да я постигнете. Тя дори не е скъпа. Удовлетворението ще е по-голямо от всичко, което може да се придобие на пазара, от всяка завоювана манекенка. Обещавам.

Гузната съвест поражда най-много страхове. Човек е смел, когато е последвал вътрешния си стон, когато няма от какво да се срамува. Когато е бил верен на себе си, на сърцето си. Книгата е за изборите, които правим. “Изворът” ще ни ги припомня, докато заспиваме над нея на запалена нощна лампа, уплашени от собствената си, разядена от компромисите, сянка. Приятно четене!      

Още по темата
Още от

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?