Есе и журнализъм

Есето е спасението на журнализма от нарастващата му ангажираност със самия себе си. От готовите за консумация полуфабрикати на централните редакции. От машинния обективизъм на новинарските емисии. Есето възстановява най-важния елемент на журнализма - самият журнализъм. Субектът. Наблюдателят. Разказвачът. Есето подканва на пътешествие, в което авторът е любопитен, предпазлив спътник, а не анонимен продавач на предварително уточнени чартърни екскурзии.

Есето не предава готови новини. То не разбира от новини, не мисли новинарски и не вижда света през новините. Есето не знае предварително какво ще каже за света и по какъв начин то ще бъде казано. То тръгва от представата, че изследването е връзката с действителността. Действителност от всякакъв характер. Есето не познава тематични ограничения.

Ако то има предпочитания, това са особените въпроси, буквално още непоставените, в повечето случаи умишлено слабо застъпените в заглавията и становищата. Така е като се тръгне от Франсис Бейкън За закъсненията (в есетата му от 1597г.) или Монтен За закони против лукса (в есетата му от 1580г.) до съвременния класически образец на Джордж Оруел Да застреляш слон (от 1936г.).

На есето не му трябват фанфари, затова пък амбиция не му е излишна. То изисква добри знания, изящество и силно вживяване. Есето се движи предпазливо, но не неориентирано и безцелно. Все едно дали предметът на изследване е слон или ливада, изследването винаги цели по-голяма дълбочина и по-широк поглед. Точно в този момент, когато стоях с кутията в ръка, изведнъж осъзнах цялата чупливост и кухота на белия човек от Изтока. - пише Оруел.

Фактът, че есето изследва нещо изключително ограничено, не означава, че то може да бъде обобщено в едно заглавие или увод. Доброто есе трябва да се прочита до край, не само защото е трудно да се прекрати изчитането му, а защото преди завършека не е изказано всичко. Дори тогава не би следвало да може в два-три реда да се обобщи какво иска да каже то. Финално изречение, поанта не съществува. В това отношение есето се родее с лириката. Знанието, наблюдението, езикът, ритъмът и рефлексията образуват едно цяло, което компенсира усилието при четенето.

Следователно не темата прави есето, а стилът, действието, търсещият похват, нарочната субективност, интуитивната диспозиция, съзидателната амбиция - не кънтящите фанфари, известяващи разкритието на големи тайни. Не и някакъв важен преамбюл, че едно твърдение ще се постулира и доказва с помощта на второ. Есето няма намерение да доказва нищо, то желае най-много да отвори врата, прозорец, да сложи началото на нещо, да породи чувство. Есето е вречено единствено да върви по пътя на себеизследването, което, погледнато от друга страна, е много строго изискване.

Есе, което изпусне метода си, губи от силата си. Есето е път, не цел.

В едно изследване за формата и историята на есето (Бруно Бергер, Есето. Форма и история. Francke Verlag 1964г.) се говори за стилистично завършена, не твърде обширна прозаична форма с тема, която се развива в зависимост от духовното и естетическо начало на есеиста.

Така се постига убедителност на изказа, която издига науката и изкуството на общо, трето равнище. Акцентът е поставен върху отправните точки. Ако есето успее да разшири кръгозора и да задълбочи гледните точки у читателя, то това се дължи на личното изследване.

Есеистът не крие своите отправни точки, той ги разкрива пред другите, прави ги част от изследването и по този начин дава възможност на читателя да ги анализира. В моралното и езиково напрежение между наблюдателя и наблюдавания есето може в най-върховите си моменти да създаде у читателя безценното чувство, че действително е открил нещо ново.

Есето, между впрочем, е било определяно не като журналистическа форма, а като чисто литературен жанр. В предговора към превърналите се вече в класика "13 нежелани репортажа" на Гюнтер Валраф от 1969 г., Хайнрих Бьол пише по адрес на автора, че не е есеист, който си набавя информация, така че по-късно да се посвети на абстрактния анализ. Ако се ръководим по Бьол, Валраф по-скоро прониква в ситуацията, за която иска да пише и ѝ се подчинява, за да разкрие по-късно впечатленията си и фактите чрез език, който избягва каквото и да било "интензифициране".

Но от вече трийсетгодишната дистанция разграничението на Бьол изглежда несъстоятелно. Решението за насищане на езика не издига непременно граница между репортажа и есето. Есето избира езика, от който се нуждае. Интензифицирането се състои в сблъсъка между език и действителност, а не в самия език. Напротив, границата, която днес се вижда още по-ясно, преминава между репортажите на Валраф от онова време и днешните и тя не се отнася до превърналото се в понятие проникване в действителността - обект на неговите изследвания, а до ясното "духовно и естетическо" начало на целия журналистически проект на Валраф.

Рангът на Валраф като автор се вижда и в безшевно свързаните с цялото отправни точки. Именно тази целокупност превръща репортажите на Валраф в журналистически есета. Репортажът за бездомниците примерно завършва така: Където и да си в изгнание, виждаш един и същ плакат: гръб на приведен възрастен човек с бастун. Надписът отдолу гласи: "Погледни човека до теб, виж дали не си в състояние да му помогнеш. " - слепците явно трябва да помагат на слепците!

Удоволствието да ловуваш

Основна отправна точка при есето е разбирането, че е възможно да се достигне до по-голяма яснота. В това, че човек никога не ще проумее действителността, но че всеки път постига малък напредък. В този смисъл есето представлява просветителен проект в буквалния смисъл на думата.

Най-доброто време за есеистика е преломното време. В такова време се появява есето и в такова време то изживява ренесанса си. Това става в Европа през 16. век, епоха на големи промени, които засягат авторитета на църквата, мястото на земята в мирозданието и ролята на отделния човек. Това е време, в което възниква необходимостта да се погледне на света по нов начин.

Монтен твори в светлия период от човешката история, когато самоанализът притежава силата да променя света и доброто и злото вече не са еднозначни категории. Или както се изразява самият той, възприятието за добро и зло зависи главно от възгледите на човека.

В Essais на Монтен се разкрива една невиждана дотогава свобода, изразена не само в маниера на писане, но и в начина на мислене, като тук до известна степен от едното резултира другото. Асоциативното бягство и себеизследващият похват в своеобразното пътешествие на Монтен през най-различните въпроси създават у читателя усещането за самопридобито прозрение и опит. Есетата на Монтен налагат търсеща форма в търсещо време. Те насочват вниманието към форма на достигане до действителността, различна от официално приетата, маниер на писане, различен от този на схоластиката, начин на проблематизиране, различен от този на догматиката и подчертават необходимостта световният ред малко да се поразхлаби и върху други жанрове да се експериментира от света да се съшие цяло.

Сто години по-късно в обширното си есе Опит над човешкия разум Лок пише какво е истина. Не "истинно", за което в крайна сметка от по-рано се е знаело с точност, а за това какво се подразбира под истина, за която оттогава насетне се налага лично да се борим. Ничии истини вече не се вземат аd notam, също и тези на Лок.

При Лок се забелязват наченки на съзнателно смирение, присъщи на есеистичната форма, открито възприемане на основни характеристики на есето, като случайност и залисаност. В резултат на това от предговора към неговия Опит от 1688г. читателят научава, че там ще иде реч само за някоя и друга бегла и не смляна мисъл по тема, върху която по-рано не съм размишлявал.

Лок пише само, когато е свободен и то за собствено удоволствие и се надява читателите да усетят поне половината от удоволствието, което е изпитвал, докато е работел. Лок сравнява търсенето на истината в есето с лова на чучулиги и врабци при ястреба, където удоволствието до голяма степен е в самото преследване. Амбицията на автора е не да ловува наместо читателя, а да запали у читателя ловджийската страст. Така, читателю, виж сам как се забавляват онези, които дават свободен ход на мисълта си и я следват с перото си. Няма за какво да им завиждаш, защото те ти предлагат същата възможност за забавление, стига само да поискаш да си послужиш със собствените си мисли.

Маски и намерения

Свободата на есето по отношение на форма и съдържание не е свобода на форма и съдържание. Вирджиния Улф е създала майсторски есета, но постоянно се е борила с писането. Трябва да се науча да пиша по-директно. - отбелязва тя в дневника си. - Плаши ме собствената ми освободеност. Това, че не измислям нещата предварително, а също донякъде и това, че разтягам стила си надлъж, за да уловя и най-малките късчета смисъл. Резултатът е несигурност, мъглявост, запъхтяване, които са ми противни.

Съзнанието за форма е един от градивните елементи на есето. Самосъзнанието е другият. Осъзнаването на собствената отправна точка. Моята отправна точка - пише Оруел, - е чувството на несправедливост…Аз пиша, защото има лъжа, която желая да разоблича, положение на нещата, към което желая да насоча вниманието и моята първа грижа е да бъда чут. Но никога не бих си направил труда да напиша книга или дори по-дълга статия за някое списание, ако за мен писането не представляваше едновременно и трупане на естетически опит.

Есето като журналистически жанр възниква в Англия през ранния 18 век в списания като The Tatler и The Spectator и автори като Робърт Стийл и Джоузеф Адисън, които рядко назовавали писанията си есета, а в повечето случаи подбирали по-непретенциозни определения като медитации, спекулации и наблюдения. Освен това ги разделяли на развлекателни - Papers of Humour and Learning, и сериозни есета - Essays Moral and Divine. Това, с което тяхната журналистика е по-различна - защото тук става въпрос за журналистика, независимо, че е от онова време, е разграничението между News-Writers and the Zealots of Parties (писачите на новини и партийните фанатици), както Адисън се изразява по въпроса. Формата на есето създава свободно пространство за самостоятелно изследване и рефлексия в преса, която е била устроена главно като орган за тесни партийно-политически интереси. Новините били форма на политика, есетата възможна журналистическа форма.

Може би някой е на мнение, че днес нещата са поставени точно обратно - новините са журналистика, а есетата политика, но това е оптическа заблуда. Модерният новинарски журнализъм живее във все по-открита симбиоза със събития, произведени предварително и то с определена цел. Формата му симулира описание на действителността, свободно от користни политически или икономически цели, но е твърде лесно манипулируема, за да може да ги прикрива.

Есето, напротив, не прикрива нищо. Поне не намеренията си и отправните си точки. В есето журнализмът е неразделна част от онази действителност, за която се счита, че е вещ, очевиден участник в създаването на репортажи и анализи. В есето журнализмът вижда себе си и по този начин дава възможност на читателя да види себе си.

Светът трябва да бъде непрестанно гледан, да има наблюдател, затова в журнализма подобно на известната илюстрация на Ешер, винаги има ръка, която рисува рисуващата ръка, все едно дали ние я виждаме или не. В свят, в който се полагат все повече усилия да бъде изкривен мирогледът ни, за да виждаме точно това, което трябва, журнализмът трябва отново да стане видим и да набляга на гледните си точки.

Съвременната медийна индустрия и професионалният новинарски журнализъм предлагат на действащите лица много маски, зад които да могат да се скрият, но зад тях се прикриват не само журналистическите гледните точки, но и вероятният фокус при четенето.

Определението есе неоспоримо включва нещо предизвикателно, почти претенциозно. Някои от теоретиците в тази област са на мнение, че не е работа на самия автор да назовава продукта си, а че това се пада на критиката и на идните поколения. Преди един текст да бъде прочетен и оценен, не може да бъде определен като есе.

Есето не е форма, а щемпел за качество. Не всеки стих е лирика, не всяка проза е есеистика. Есето демонстрира брилянтни знания, интелектуална оригиналност и литературно качество. Есе, в което това отсъства, не е есе, независимо дали притежава личен почерк. Поради това с течение на времето се развиха множество не дотам претенциозни съпътстващи явления. Развлекателни притурки и онзи закръглен жанр, който в британската, френската и немската преса се нарича Feuilleton, а в Швеция за добро ли зло - Kulturartikel. Като правило тук се срещат някои от особеностите на есето, но не всички.

Почерци

Съвсем в рамките на нещата е към есето да бъдат поставяни големи изисквания, но не и изисквания, заради които то като журналистически жанр да отрича себе си.

Съвременният журнализъм се нуждае от внимателното отношение на есето и интелектуалната му залисаност, примирението му към действителността, скептицизма му по отношение на сценариите, радостта от писането и удоволствието му от направените открития.

Въпреки това трябва да му е позволено да си остава журнализъм. Журналистическият репортаж трябва да може да приеме душата на есето, без да вдъхва живот на предишните му превъплъщения. Ние се нуждаем от душата, не от тялото.

Журналистическото есе и есеистическият журнализъм трябва да успяват да се налагат при същите публицистични и икономически условия, в същата публицистична среда, в която се реализира всяка друга продукция на действителността. Не по принудителен начин, прощавайки се с всички изисквания за оригиналност или качество, а най-вече със съзнанието за абсолютната необходимост от лична позиция.

Всъщност това не е чак толкова забележително и не е нищо ново. Всички репортажи във вестниците, на които се възхищаваме и четем, примерно на Андерш Емарк, Ришчард Капушчински и Тимоти Гартън, Аш носят духовните белези на есето. Последните двама независимо един разглеждат променените условия на журнализма: Капушчински пише, че медийната революция ни е изправила пред фундаментален проблем: Как да разбираме света? Отговорът му гласи, че това може да стане само чрез разглеждане на самата медийна революция, чрез журнализъм, на който се удава да изгради антитела срещу престъпления като манипулация, корупция и арогантност и при условие, че навсякъде по света в редакциите и телевизионните студия работят талантливи , чувствителни хора, за които "другият" представлява ценност и нашата планета е впечатляващо място, което си заслужава да бъде опознато, разбрано и запазено.

В книгата си с репортажи за Балканите Време на свобода Тимоти Гартън Аш се опитва да очертае ролята на журналистиката в историогеографията на настоящето. В нея той вижда място за журналистическо есе или поне за онзи тип журнализъм, който се характеризира със следните есеистични качества: обстойни, точни проучвания, максимална критичност по отношение на източниците, силно развито чувство за време и място, съпричастност към всичко, логическа трактовка, ясна, жива проза.

Той не търси онзи тип журнализъм, който заема все повече място в медиите на съвремието ни, а нещо, което да запълни нарастващия вакуум между сензационно ориентираната повърхностност на индустриалния журнализъм и позитивистичната сухота на академичното писане на история. Как иначе, щом от новинарите се очаква в рамките на няколко часа да осведомяват за неща, за които нямат понятие, а академиците могат да прекарат живота си, описвайки примерно война, като никога не са преживели как човек може да стреля в яда си.

В най-добрия случай есето се чете като белетристика, но то не е белетристика. И есе, което ползва разказно-техническата конструкция на фикцията и въвежда дори фиктивен разказвач, като работи с вътрешен монолог, прави това с ясното намерение, да опише нещо, което действително се е случило или действително е съществувало. При есето има рязко разграничаване от баснята и фикцията. Есеистът не приповдига действителността до фикция, но независимо от това тя бива приповдигната. До лична връзка?

Превод: Диляна Ламбрева