Неудобните гласоподаватели на Европа

Неудобните гласоподаватели на Европа

Преди 60 години, разсъждавайки по въпроса за недисциплинирания народ, германският драматург Бертолд Брехт се пошегувал:

Няма ли да е по-лесно

в случая - за правителството,

да разпусне народа и

да си избере друг?*

От страна на Брехт това е рядък пример на иронична критика към комунистическия режим в Източна Германия, тъй като той обикновено го подкрепял. Но след като режимът потушава работническото въстание през 1953 г., Брехт проговаря. Това е една от най-знаменитите му фрази, цитирана винаги, когато някой народ се покаже толкова неблагодарен, че да гласува "срещу интересите си".

Политиците на Европейския съюз имат основания да симпатизират на тази идея. Те се трудиха цели шест десетилетия да създадат съюз, който да сложи край на войните и да разшири икономическите пазари, да не говорим за целта му да донесе свобода в бившите комунистически страни.

Въпреки това европейските народи, вместо да изпитват благодарност, се съпротивляват срещу институциите, които в много малка степен могат пряко да контролират. В една от скорошните си книги, които изразяват песимизъм за бъдещето на еврото - "Сривът на еврото", Йенс Норвиг, ръководителят за валутната стратегия в "Номура секюритис", го казва направо: "Икономическата нужда от по-нататъшна интеграция се сблъсква с обществените нагласи, които все повече се противопоставят на прехвърлянето на допълнителни функции към служителите на ЕС."

Песимизмът на Нордвиг произтича от възгледа, че политиците не са в състояние да осигурят политическа подкрепа за ЕС, а не от съмнението в способността на институциите да управляват механиката на еврото.

Британският икономист и коментатор Дейвид Марш е мъничко по-малко категоричен в новата си книга "Застоят на Европа". Той смята, че еврото може да оцелее, но да свие влиянието си. Той става свидетел колко скептични са станали германците при свое участие в дебати в Хамбург през 2009 г. Участниците в семинара смятали, че въвеждането на еврото е необратимо. Но след като бил зададен въпросът кой да плаща за него, дотогавашното мнозинство, което мислело, че еврото ще съществува вечно, се стопило до неголямо малцинство.

Французите са още по-малко въодушевени, "превръщайки се във все по-трудно предсказуем партньор", според "Икономист".

Най-важният интелектуален отстъпник в еврозоната се обажда тъкмо оттам: книгата на Франсоа Есбур "Краят на европейската мечта" твърди, че спокойствието на европейските пазари е "рак в ремисия" и че продължаването на стратегията за икономии ще докара "серия от кризи, която ще приключи с нервен срив и неконтролируем разпад на еврото с всички последици от това".

Есбур, който отдавна съветва правителства и корпорации по стратегически въпроси, не изпитва радост от това да наблюдава как си отива общата валута. Той описва една възможност да се направи опит за по-добре управляван паричен съюз след около десетилетие. Но група от по-малко известни икономисти в аналитичния център "Обзерватоар дьо л'Юроп" писаха миналата година, че еврото е обречено "рано или късно на неконтролирана експлозия".

Лайтмотивът за края на еврото не е единственият популярен в момента. В книгата си "Размирен и могъщ континент" знаменитият британски социолог Антъни Гидънс смята, че "едно федерално решение, подкрепено от по-голяма легитимност и възможност за действие на европейски ниво, е единственият възможен път напред".

Холандският философ Лик ван Миделар , един от авторите на речи на председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой, пише в своята книга "Преход към Европа", че кризата ще "принуди кръга от държави членки да се политизира, да увеличи капацитета си за действие и да поеме отговорност".

Активистът ветеран и зелен политик от Германия Даниел Кон-Бендит призовава "европейците да започнат да гласуват не като френски, германски или гръцки граждани, а като граждани на Европа". Кон-Бендит се доближава най-много до ироничното предупреждение на Брехт към политическата класа. Той иска да промени усещането за принадлежност на народите, а не самите народи, така че онези от тях, които са оковани в националните си идентичности, да станат европейци, континенталисти, а не националисти.

И все пак, кризата открои един факт измежду всички останали: "европейците" се смятат най-напред за германци, французи, холандци, испанци и италианци и нерядко презират останалите страни членки на ЕС. Те се възползват от Европа и ще утвърждават "европейщината", когато са извън континента. Но когато гласуват, има значение националният глас. Дори в слабо популярните европейски избори вотът отразява подкрепата за или неудовлетворението от националните политици.

Мечтата за една Европа, чиято отявлена доброта и предназначение бяха възхвалявани от почти всички, е вече минало. Това, което остана, е фактът на националната държава и – за онези, които биха подновили търсенето на европейската идентичност - тежката работа за спечелване на подкрепата на хората за това начинание.

Когато догодина отбележим стогодишнината от "войната, която трябваше да сложи край на всички войни", трябва да си спомним, че това не се случи. ЕС беше един благороден опит да се даде реална основа за това твърдение след Втората световна война. Но от националната държава няма лесен изход, а тя за добро или лошо вече е спечелила и все още разполага с лоялността на по-голямата част от човечеството.

*Цитатът е от "Решението", известна поема на Брехт, писана през 1953 г. по повод въстанието в Източна Германия.

По БТА

Още по темата
Още от Европа

Кой според вас стои зад решението за отстраняване на Силвия Великова?