Няколко извода и няколко въпроса от една стенограма

Един министър отива при един президент, за да изрази съжаление, че неволно името му е било замесено в накърняващи достойнството на президента приказки. Министърът наивно смята, че посещението му "на добра воля", макар и да не е доброволно, ще е достатъчно, за да се изчистят "недоразуменията между институциите" и с това случаят да приключи.

За негова изненада обаче, нещата се оказват далеч по-сложни и неприятни. А най-неприятната изненада, очевидно предварително замислена и подготвена, е въпросната стенограма на "конструктивния" разговор.

Като изключим епизодичната, но добре подготвена поява на сцената на двамата съветници-"оръженосци" на президента, в пиеската има и трето главно действащо лице, което обаче присъства задочно.

Как изглежда целият спектакъл:

Президентът, явяващ се и постановчик, е избрал за себе ролята, в която той е решил, че трябва да бъде видян от публиката. Като един всесилен цар-самодържец той стоварва "справедливия" си гняв върху провинилия се министър. Гневът е очевидно несъразмерен на "прегрешението", което подсилва характерната за образа злопаметност и отмъстителност. Преиграването обаче е нужно на героя, намерил удобен повод за реванш, с един удар да разпръсне всички многобройни слухове за себе си, приятелите и спонсорите си и за пореден път да развие любимите си тези, с които се опитва да се разграничи от тъмните епизоди на прехода, сякаш не е участвал в тях.

Накрая президентът, нито веднаж не поискал оставка или обяснение, не казал и една лоша дума за безобразията на нито един министър през последните 8-9 години, иска от днешния министър, кърпещ тези безобразия от седем месеца, да се извини на бизнеса, безработните, хората с увреждания, науката, армията и МВР за положението, до което ги докарал.

Това е кулминацията, след която зрителят се пита откъде героят намира основания и от какво черпи сила да разиграва тази роля. При това от инстанцията на "абсолютната истина" - президентът ще извади наяве всичко за всеки през всичките години на прехода.

Главен носител на драматизма обаче е образът на министъра.

Демонстрираното от него добро възпитание, не може да обясни изцяло почти пълната безропотност, с която се подлага на това изтезание. Той приема да го навикват и наритват за нещо, което отрича да е направил, и да го назидават какво трябва да прави. Държи се като ученик, заплашен с изключване. Или като войник, запътил се направо в дисципа, ако не успее да изпроси прошка от накърненото величие.

Свикналият с високото самочувствие и категоричните оценки на героя зрител, се пита каква необходимост го кара да забрави личното си достойнство.

Така стигаме до отсъстващото действащо лице – министър-председателя. Неговата роля засега предизвиква само въпроси.

По принцип той отбягва и се изнервя от въпросите за странното му и внезапно пламнало съгласие с президента по всички въпроси. Тъй че и сега едва ли ще пожелае да обясни защо, всъщност, му трябваше да организира срещата, провела се, както се оказа,"по негова молба".

Още по-странно ще бъде обаче, ако сега пропусне да защити най-големия "отличник" сред министрите си. И още повече – ако не защити подложената на охулване заедно с министъра политика на собственото си правителство.