"Моите седем бащи", Андрев, Валден, превод Ева Кънева, издателство "Емас"

"Майките и децата принадлежат към един вид, а бащите – към друг, и двата вида водят хилядолетна война" – си мисли Андрев, докато с майка си и по-малките си сестриче и братче се лутат от квартира на квартира с разпадащи се автомобили, мизерни дрехи в кашони от банани, от град на град, кой от кой по-неуютен и студен. В началото на историята Андрев е на 7 години, към края ѝ – на 14, и през това време в орбитата на майката се завъртат 7 мъже, за които момчето си е задавало въпроса какво ли е да нарече този човек "татко". Всеки от седмината – ужасен по свой собствен начин.

Забележително е как целият разказ минава през погледа и възприятията на дете, което расте и се променя – и мисленето, и изказът, и начинът, по който реагира на света. Гласът му е автентичен, понякога глуповат, странен или комичен, но винаги чист и откровен. Съвпадението на имената на героя и на автора не е случайно. В началото ни хрумва, че романът е автобиографичен, към края вече сме сигурни в това. Детето без качества, което успява да осмисли себе си само когато си представя, че е герой в книга, към края вече откровено се заявява като писател. Сравненията между събитията в момента на случването им и спомена за тях години по-късно раздвоява оценката за всичко. Наслагват се усещането на детето и на възрастния, а също и нашето собствено съучастническо отношение на читатели.

Детският поглед прави книгата свежа и с особено, странно настроение. Андрев е наблюдател на случките, в които участва, твърде често в ролята на потърпевш. Той не разполага с готови етикети и особено в началото приема думите на големите за чиста монета. Там, където възрастният читател вече е заключил "мъж насилник" или "наркоман", детето упорито вижда "магьосник". За него семейство с постоянни скандали и побои не е агресивна, несигурна среда. За него това е обикновеният живот.

Понякога умозаключенията му звучат безкрайно забавно. В автосервиза на поредния бъдещ бивш баща висят пет календара. "На всеки от тях има снимка на гола жена. Една, цялата в пяна, мие с гъба предния капак на кола. Друга мие себе си с такава гъба. Останалите жени явно са приключили със задълженията си, защото се излежават и си почиват върху различни превозни средства." Толкова е смешно, че ти иде за започнеш да плачеш и да не спреш никога.

Андрев не плаче; той се приспособява. "Допреди няколко татковци щях да съм изненадан, но вече започва да ми става ясно, че татковците са като времето и болките от растежа. Не можеш да си избереш кога да започнат и кога да свършат." Майка му спи "леко като животно, което се бои от нашествие на хищници." Андрев израства сред нашествие на бащи.

Спасението му е в тайния вътрешен живот, във фантазиите как ще има качества и способности, ще победи в състезание, ще намери момиче, с които ще се скрият в корените на вълшебна гора и ще спят притиснати един към друг през цялата нощ… "Мога да се смаля до размера на чаена лъжичка и да скоча върху рамката на черната дъска, мога да плячкосам кралска гробница и да разтворя със сила крехките пръсти на скелета, стиснали меча. Никой не знае къде се намирам и какво правя. Никой не може да ме спре. Тяхното безсилие пред полета на мисълта ме опиянява."

Историята на Андрев е деликатна и драматична, смешна и обезоръжаваща. Той напуска опасната територия на детството и оцелява, за да ни я разкаже по най-милия, трогателно смел начин.