"Това не е моето име", Меган Лали, превод Ивелина Иванова, издателство "СофтПРЕС"

И това ако не е парадокс: най-добре успяваме да се поразсеем точно с това занимание, което не позволява да се разсейваме, а държи вниманието ни приковано. Потапяме се в него и спираме да поглеждаме към телефона, не мислим за грижите си у дома или на работа и изобщо не мислим за нищо друго. Ако буди и емоции, толкова по-добре. Творчески опити, спорт, градинарство, всичко, което обичаме да правим, ни откъсва от всекидневието и ни помага да се обновим.

През август, месец на почивки и жега, нашето предложение ще предизвика ледени тръпки по гърбовете ви. Добре, тръпките са от ужас, но нали казахме, че приветстваме емоциите. И тъй, на вашето внимание: "Това не е моето име" от Меган Лали.

Определят го като тийн трилър, вероятно защото героите са гимназисти, но никой ужас не може да се сравнява с ужаса на родител, който не знае какво става с порасналото му дете. Четенето е възможност да усетите страха, без да преживявате повода за него лично. Само трябва да се оставите на Меган Лали да ви запрати в една канавка в нощната гора. Да влезете под кожата на младеж, обвиняван от целия град, че е убиец. Да си представите какво е да не разпознаваш собственото си лице в огледалото.

Забележително е с какво умение са изградени образите на героите, още повече като знаем, че това е дебютният роман на писателката. Дрю, приятелят на изчезналата Лола, е достатъчно надежден разказвач, но това, което премълчава дори в собствените си мисли и пред самия себе си, държи читателя в неизвестност и съмнение през първата половина от романа, а после го запраща да гради предположения в посока, която като нищо ще се окаже неправилна. При това Дрю е безкрайно симпатичен и предизвикващ съчувствие; дори в най-черните си дни на угризения, отчаяние и физическо изтощение той намира у себе си доброта, за да вникне в мотивите на довчерашните си приятели да го преследват и тормозят. Ситуацията на другия разказвач, Мери, е още по-трудна и необичайна, а Меган Лали я пресъздава така, че всеки да усети объркващото, угнетяващо чувство какво е да нямаш нито един спомен за себе си… а с всяка страница това чувство избледнява, само за да отстъпи място на все по-голям страх.

Сюжетът е построен ловко и интелигентно, независимо дали четете скептично или следвате действията на героите стъпка по стъпка с преднамерена доверчивост, за да се насладите докрай на загадката и на усилията им да изпреварят времето и да възвърнат контрола над собствения си живот.

В крайна сметка те са обикновени младежи, почти деца. Обичат дрехи в розово и златно, имат си любимо място за срещи, желанията им са колкото грандиозни, толкова и наивни – световен мир, всяка болест да изчезне, повече ничие сърце да не бъде разбивано, съвършен живот… и никой, абсолютно никой от тях не знае какво ли носи утрешният ден. Те са като нас. С тази фундаментална разлика, че те са измислени, а ние сме истински и можем да затворим книгата.

А след като дочетем последната страница, веднага можем да се заемем със следващата книга на същата авторка – "Няма къде да се скриеш".