Смешен плач

Новият Административно-процесуален кодекс (АПК) за първи път позволи на граждани да искат Върховният административен съд (ВАС) да уеднакви съдебните практики, чрез тълкувателни решения и постановления. Според чл.261 ал.2 от АПК, искане за тълкуване на закона могат да правят страните по дела, по които има влезли в сила противоречиви съдебни решения  или определения.

Тази разпоредба дава защита на хората срещу хаоса в българското правосъдие, който избуява в диаметрално противоположни съдебни решения по принципно идентични въпроси. Тя е граждански коректив на лошото правосъдие, целящ предвидимост на съдебните решения, правна стабилност и върховенство на закона.

Въпреки че е в сила едва от 1 март 2007 г. г., чл.261 ал.2 от АПК вече си навлече височайшия гняв на някои върховни съдии. Пръв срещу него възропта председателят на ВАС. После неговият заместник – Венета Марковска, в интервю пред в.”24 часа” от 23 април 2007 г., заклейми правото на хората да искат предвидимо правосъдие.

С нетипичен за съдия патос, г-жа Марковска нарича това право “недопустим правен абсурд”, който “създава неудобство и блокира  работата на ВАС”. Според нея гражданите нямат правен интерес от тълкуване, тъй като то не води до отмяна на влязло в сила съдебно решение или определение. Поради това г-жа Марковска настоява един от най-смислените текстове в новия АПК да бъде отменен.

Невротичната реакция на ръководителите на ВАС срещу законов текст създава впечатление, че водещи в ценностната йерархия и в дневния ред на българското общество не би следвало да са върховенството на закона, правната стабилност и борбата с корупцията, а

комфортът и спокойствието на магистратите.

На нормативно и материално ниво тези съсловни “ценности” са гарантирани от обществото с функционален имунитет, практическа несменяемост и с едни от най-високите заплати в публичния сектор.

В последно време Висшият съдебен съвет дори награждава с пари на данъкоплатеца напускащи магистрати, уличени в престъпления. “Премията” е в размер на толкова заплати, колкото години са прослужили  в системата, независимо дали са служили на системата. Тези корупционни “бонуси”  обичайно възлизат на 30-40 хиляди лева.

Ропотът на ръководители на висша съдебна институция срещу приет от парламента законов текст едва ли е провокиран само от натовареността на ВАС. Той припомня болезнените за България въпроси за разделението на властите и за пределите на съдийската независимост.

Във философски и исторически план, разделението на властите и  независимостта на съдебната система не са самоцел. Те обслужват базисния за правовата държава принцип за върховенство на закона. Съдът е независим от другите власти само, за да може спокойно и точно да прилага законите, изразяващи волята на суверена. Независимостта на правораздаването е рамкирана от Закона и служи за утвърждаване на обществени ценности -  правна стабилност и  защита от произвол.

В българските условия независимостта на магистратите се изражда от конституционна  гаранция за законност, в независимост от закона и заплаха за неговото върховенство. Поради това изглежда парадоксално срещу върховенството на закона и правната стабилност да се обявяват точно ръководителите на съда, който е длъжен да отстоява и утвърждава тези принципи. Тази позиция обяснява

“устойчивата ентропия” в практиката на върховните съдилища

и нежеланието на техните ръководства да унифицират съдебните практики.

Справка в интернет-страницата на ВАС показва, че за  единадесетте години след своето възстановяване, този съд е издал едва шест тълкувателни решения и едно тълкувателно постановление. По закон ВАС и ВКС следят за точно и еднакво прилагане на закона от всички, включително от регионалните съдилища. Те са длъжни да издават тълкувания, налагащи устойчиви на времето и политическата конюнктура правни стандарти. Вместо това “правосъдието”, осъществявано от ВАС и ВКС, изглежда подчинено на хазартни принципи. Особено показателни в тази насока са някои актове на ВАС, които, за гордост на техните създатели, лесно могат да бъдат намерени в интернет-страницата на съда. Без намек за изчерпателност, посочвам само два емблематични примера:

В Решение № 9695 от 25.11.2004г., по адм. дело № 5292/2004г., петчленен състав на ВАС прие, че различни правни субекти, многократно и без ограничение във времето, могат да обжалват една и съща подзаконова правна норма, както и различни норми от един и същ административен акт. По аналогия с чл. 221 от ГПК е аргументирана тезата, че силата на пресъдено нещо в решенията на ВАС важи само за страната-жалбоподател и за основанието, на което тя е обжалвала административната норма.

Само седем месеца по-късно, с Определение № 5873 от 23.06.2005г., по адм. дело № 2694/2005г., друг петчленен състав на ВАС даде диаметрално противоположно тълкуване на същия принципен въпрос. Според него:

“Характерно за производството по обжалване на подзаконови нормативни актове е, че силата на пресъдено нещо на решението се разпростира спрямо всички субекти на административното право. Поради това упражненото право на жалба срещу подзаконов нормативен акт или отделна негова разпоредба от физическо, юридическо лице или неперсонифицирано образувание, по която жалба съдът се е произнесъл по съществото на спора с влязло в сила решение, преклудира правото  на жалба на всеки друг субект.”

Последваха решения и определения, в които различни състави на ВАС творчески прилагаха двата подхода. Оказа се, че съдбата на този тип дела не се определя от  закона, а от принципа на “руската рулетка” и от това кой е конкретният жалбоподател.

Екзотичен пример в тази насока

е и жалбата на Асоциация за европейска интеграция и права на човека срещу Инструкция, издадена съвместно от министъра на правосъдието, главния прокурор и директора на Националната следствена служба. С Определение № 1507 от 02.06.2005 г., по адм. дело № 1507/2005 г., петчленен състав отказа разглеждане на жалбата по същество. Решаващ мотив за отказа е, че “ВАС не осъществява контрол върху подзаконови нормативни актове, издадени съвместно от органи на съдебната и изпълнителната власт.”

Следвайки принципа на случайността в работата на ВАС, няколко месеца по-късно подадохме абсолютно същата жалба, с променен шрифт и графика на изложението, от името на секретарката на Асоциация за европейска интеграция и права на човека.

В Решение № 8201 от 20.07.2006 г., по адм. дело № 3254/2006 г., ВАС брилянтно аргументира точно обратно на първото  становище.

Според него:

Подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт, не са посочени изрично в чл. 5 ЗВАС, но това не означава, че е недопустимо ВАС да разгледа жалбите срещу тях. След като ВАС разглежда жалби срещу подзаконовите нормативни актове на изпълнителната власт и на общинските съвети (чл.6 ЗВАС), то следва да се приеме, че е налице непълнота в закона по отношение на жалбите срещу подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт. По силата на чл. 46, ал.2 от Закона за нормативните актове, когато нормативен акт е непълен за неуредените от него случаи се прилагат разпоредби, които се отнасят до подобни случаи. Разпоредбите на чл. 5 и 23 ЗВАС следва да намерят приложение и по отношение на подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт.”

В очертания от дадените примери контекст е очевидна нуждата от уеднаквяване на съдебните практики. Очевидно е, че такава унификация може да се постигне само с тълкувателни решения и постановления на ВАС, които налагат задължителни за всички правни стандарти по прилагането на законите. Очевиден е и общественият интерес от предвидимост на българското правосъдие, без която са немислими правната стабилност и върховенството на закона. Както хората, така и администрацията, биха могли да съобразят поведението си със законите, само ако те са ясни и се прилагат еднозначно.

Точно върховенството на закона беше ахилесовата пета на България в присъединителния процес. След влизането в ЕС, отстъплението от неговите принципи, което се проявява в “джазирано” правораздаване, ни заплашва с предпазна клауза.

При очевидността на ползите от еднакво тълкуване и прилагане на закона, възниква въпросът защо ръководителите на ВАС въстават срещу него. Отговорът се налага от само себе си – защото точно те

нямат интерес от ясни правораздавателни стандарти.

Със своя задължителен характер, тълкувателните постановления биха ограничили възможностите на съдиите да налагат своята воля над закона и над възприетите от общото им събрание тълкувателни принципи. Ясните стандарти в тълкуването и прилагането на закона биха направили видимо всяко отклонение от тях. Сред тези отклонения, поръчковите и корупционно мотивираните биха били особено разпознаваеми. Така правото на гражданите да искат от ВАС тълкуване, застрашава “Светая светих” на тези, които са свикнали да решават делата не според закона, а според своите предпочитания и в зависимост от залозите на страните.

Разбираемо е желанието на магистрати да бранят независимостта си от закона. Скандално е когато, началници на върховен съд  го правят от името на институцията, която представляват. Смешни са воплите, че исканията за тълкуване “блокират работата на ВАС”, когато точно тълкуването, осигуряващо правна стабилност и  върховенство на закона, е същностната дейност на този съд, съзнателно загробена от неговите шефове.

Смешен, жалък плач!

Михаил Екимджиев е адвокат от фондация "Правна алтернатива” – гр.Пловдив. Тази публикация е част от съвместния проект “На светло” между CEE Trust, фондация " Правна алтернатива”  и Mediapool, чиято цел е да изважда на яве и да дискутира казуси от широк обществен интерес.

Още от На светло