Луфтове в наказателното правораздаване го обричат на неефективност

В близо 15-месечното приложение на новия Наказателно - процесуален кодекс (НПК), въвеждащ единна форма на разследване, се откроиха норми, които предизвикват трудно решими практически проблеми.

Разследва или не?

Един от важните по-общи въпроси, които незаслужено се пренебрегват, е свързан с това дали българската полиция следва да бъде ангажирана тясно с процеса на разследване по наказателни дела и дали разполага с необходимия кадрови капацитет в това отношение.

На пръв поглед този въпрос получи отговор през 2000 г., когато дознателите от МВР бяха натоварени със задължението да разследват около 70 % от престъпните прояви.

Структурите на МВР и в частност полицията трябва бъдат ангажирани към наказателните разследвания на престъпни деяния. Именно този ангажимент следва да бъде изведен като основен приоритет в работата на вътрешното министерство.

В това се състои основната функция на всяка национална полиция – да провежда досъдебно разследване на престъпленията по националното законодателство. Защото в крайна сметка обществото и гражданите се интересуват от това колко наказания по смисъла на Наказателния кодекс са наложени на авторите на престъпления, а не от това колко оперативни дела са приключени и колко престъпления са отчетени за разкрити.

Контрастът е силно изразен, когато хвърлим поглед върху оперативно-издирвателната дейност в МВР, от една страна, и наказателно-процесуалната дейност (дознанието) от друга. В много голяма степен (бих казал в непозволено голяма) оперативната работа стои в изолация от наказателно-процесуалната дейност и по тази причина не е лишен от основания изводът, че оперативната дейност на българската полиция съществува като самоцел.

Този законов, организационен, функционален и кадрови порок има разнообразни проявления, всяко от които е достойно за съжаление. От него следва стремежът обучението по наказателно-правни науки в Академията на МВР да бъде ограничено за сметка на специалните дисциплини.

Съществува сериозен дисбаланс между 2000-те хиляди бройки (незапълнени) за разследващите полицаи и общата численост на кадровия състав на МВР, която е около 63 000 бройки, сред които съставът на оперативните служби е в пъти по-голям от дознателския апарат.

При това проблемът не е само в броя на щатовете, а в цялостния подход за управление и оценяване на професионалната дейност, както и в резултатите, преценени през призмата на интересите на обществото. Запознатите с работата на система считат, че отношенията между оперативните работници и дознателите често ескалират до степен на враждебност. Причините са именно липсата на юридическа подготовка у оперативните служители, йерархическото надмощие на някои началници без необходимото познание на юридическата материя и т. н.

В този контекст всеки е прав сам за себе си - единият се интересува от приключването на оперативните дела и отчитането на разкрити престъпления, а другият е задължен да проведе разследване по правилата на НПК.

Оттук се достига и до конструирането на статистика, която е противоречива и подвеждаща. Ако се проследи броя на отчетените за разкрити престъпления от оперативните работници и броя на обвинителните заключения на дознателите и следователите ще се достигне до сериозно разминаване. Още по-сериозно става то като се добави в тази поредица броя на прокурорските обвинителните актове и накрая – влезли в сила осъдителните присъди.

Логично е сериозната теоретична и практическа реформа да се извърши и по отношение на оперативно-издирвателната дейност на българската полиция. Тя трябва да бъде подчинена на общата държавната наказателна политика, а не да стои в страни от нея.

Необявена амнистия

Другата тема е свързана с тенденцията за въвеждане на многобройни “особени правила” и “диференцирани процедури” в наказателното законодателство. В резултат на това извършителите на престъпни деяния в ускорени срокове получават наказания под предвидените минимуми, без да са формулирани ясни критерии за това.

Увеличаването на приложното поле на съкратеното съдебно следствие в първа инстанция, освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, решаване на делото със споразумение, доведе до лавината от такива дела. Сред тях могат да се откроят крещящи примери на несправедливост (не случайно някои медии говорят за необявената амнистия и за Безнаказателен и Безнаказателно-процесуален кодекс).

Необходимо е спешно изготвяне на статистика за броя на наказателните дела, приключили по този ред като се предложат и бързи законодателни решения. Няма да бъде изненада, ако се окаже, че класическият процесуален ред за търсене на наказателна отговорност се е превърнал в изключение, а особените процедури от изключение са се превърнали в правило. Това поставя под заплаха от подронване на фундаменталните принципи, върху които е изградено българското наказателно право.

Проблем с екипната работа на дознатели и прокурори

Една от новите идеи в НПК е екипната работа на дознатели и прокурори. Дознателите и следователите трябва да докладват постоянно за хода на своята работа на наблюдаващия прокурор като в някои от случаите това е предпоставка за предприемане на последващи действия. Макар и разумна, идеята е трудно осъществима практически заради наличието на огромен брой дела в досъдебна фаза.

Първо съществува изискване прокурорът сам да извършва цялото разследване или отделни процесуално-следствени действия, но обективно това е почти невъзможно. В някои райони най-близката прокуратура се намира на десетки километри от полицейското управление и идеята за тясно взаимодействие е неизпълнима.

Риск при тълкуването

Проблемът съществува и при опит да бъде привлечено определено лице като обвиняем. В НПК правилно се изисква това да се извършва с постановление, предхождано от доклад до прокурора. Но е предвидено изключение, по силата на което може да се привлече обвиняем и само ако срещу него се състави акт за започнато разследване. Подобна формулировка крие риск при тълкуването, а правната теория се оказа безпомощна. Това изключение не намира широко приложение, но все пак се дават права на правоохранителните органи за налагане на принудителни мерки. В случая двусмислието трябва да се премахне

НПК въведе и фигурата на пострадалия на досъдебното производство, който за разлика от преди има ясно очертани права. По някои дела обаче в ролята на пострадали могат да встъпят стотици и дори хиляди физически лица. Желанието им да упражняват правата си няма как да бъде изпълнено от дознателя. В такъв случай разследването по делото ще бъде блокирано. Необходимо е да се предвиди възможност пострадалите лица да упълномощават един от тях за участие в защита на правата им по съответните дела.

Дознатели прибягват до “услуги” на оперативните работници    

Друг проблем е, че НПК отне право на следователите и дознателите да задържат лица за 24 часа. Това право остана само за оперативния работник по Закона за МВР и за прокурора, който може да постанови задържане до 72 часа при нужда от налагане на постоянна мярка “задържане под стража” от съда.

Това създава практическия проблем, че не винаги може да се намери свободен прокурор, който да поиска задържане (особено в празнични и почивни дни). Заради това дознателите са принудени да прибягват до “услугите” на оперативни работници от полицията, които да издават заповеди за задържане на лицата на основание ЗМВР за срок до 24 часа.

Смесване на различни правни режими е нежелателно, тъй като задържането на граждани по ЗМВР от полицията е израз на административна принуда (а не процесуална), задържаните лица не са обвиняеми, местата за задържане са различни от следствените изолатори и съдебният контрол е различен.  

Кадрови недостиг

Всички тези проблеми водят до идеята за кадровия недостиг. Новият НПК въведе изискване разследванията да се извършват от служители на МВР, които изрично са назначени на щатната длъжност “дознател”. С това се прекрати практиката с вътрешна заповед на министъра хора от оперативни състав на МВР да извършват действия по НПК, включително неотложни – огледи, разпити, претърсване, изземване и др..

Това се отрази сериозно върху дознателите, които дават твърде тежки дежурства, а и няма как някой да им окаже “процесуална” помощ. В различни периоди след 2000 г. дознателски функции изпълняваха между 10 000 и 14 000 служители. Повечето от тях поемаха елементарните разследвания по делата срещу неизвестен извършител, но заради кадровата необезпеченост е крещяща е необходимостта да се предвиди възможност неотложните следствени действия да бъдат извършвани и от други органи на МВР, които са преминали през съответното обучение на Академията на министерството.          

Освен натовареността дознателите работят и при меко казано незавидни условия без да са обезпечени технически (по няколко души в стая, без автомобили, компютри и др...), а и заплатите им не са особено големи.

Не споделям инициативата с промяна в НПК да бъде предвидена възможност дознателят да се разпитва като свидетел пред съда. Двете процесуални роли са несъвместими. Не е добре обяснено каква подкрепа ще окаже на обвинителната си теза чрез своите показания дознателят. Той веднъж се произнася в хода на делото със своите актове. Не може да се допуска сериозните пропуски при изготвянето им да се поправят чрез свидетелски показания.

* Веселин Вучков е завършил право в Софийския университет. Преподава наказателно-процесуално право в редица университети. От 2003 г. е доктор по право. Автор е на научни и популярни публикации по проблемите на наказателния процес. Членува в Съюза на юристите в България.

** Тази публикация е част от съвместния проект “На светло” между CEE Trust, фондация " Правна алтернатива”  и Mediapool, чиято цел е да изважда на яве и да дискутира казуси от широк обществен интерес

Още по темата
Още от На светло

Защо Иван Гешев бе номиниран за главен прокурор?