Случаят “Емил Иванов” и нуждата от премахване на военните съдилища и прокуратури

На 16 май полицаи, охраняващи “дефилето” на Младен Михалев – Маджо в храма на Темида, безпричинно биха фоторепортера Емил Иванов. Той беше “респектиран” при изпълнение на професионалния си дълг да снима, за да покаже на данъкоплатците как МВР харчи парите им за охрана на Маджо. Абсурдният сценарий и гротескното изпълнение на полицейската операция показа, че за разлика от нас, мафията може да разчита на съпричастна, организирана и безкомпромисна с гражданите си държава.

За  никого не е тайна, че в България полицията бие главно беззащитни хора – еколози, журналисти, арестанти... Поради некомпетентност, липса на специална подготовка и комплекси, решението за употреба на физическа сила често е мотивирано от очевидната беззащитност на жертвата. По същите причини, дори при най-арогантни нарушения, спрямо мутрите се проявява дружеска толерантност. Така официални и неформални силови структури, зачитайки сферите си на влияние, взаимно се отбраняват от нас. Разликата е в това, че мутрите ни бият безплатно, а

полицейското насилие е платено и институционализирано,

в името на законността и обществения ред.

Свръхупотребата на полицейска сила не е нито нов, нито уникален за България проблем. Специфичният български синдром е свързан с неговата безнаказаност и традиционното му толериране от ръководството на МВР.

Докато разкритията за полицейски произвол в Унгария само преди няколко дни доведоха до оставка на ресорния министър, в случая “Иванов” българският му колега заяви, че няма да демотивира с наказания полицейски служители заради хленча на някакъв репортер. Разбираеми са личните проблеми на Р. Петков с демотивацията на полицаи, чиито разпореждания той беше отказал да изпълнява като кмет на Плевен. Ясно е и неговото послание към униформените – “Бийте, но така, че да не може да се докаже” – точно както остана недоказано и обвинението срещу министъра за неизпълнение на полицейско разпореждане.

Откровено абсурдна е тезата на  Петков, че спазването на закона чрез налагане на предвидените в него наказания, може да демотивира полицейски служители. От нея автоматично следва, че

полицаите могат да бъдат мотивирани чрез нарушаване на закона.

Окуражен от подкрепата на своя шеф, един от биячите, по либийски образец, дори заяви, че ще съди бития журналист за клевета.

Остава да вярваме, че безпристрастността и обективността на българския съд ще бъдат на нивото на  либийския.

Парадоксалното поведение на министъра логично поставя въпроса дали биячите не са изпълнявали  заповед за обезвреждане на журналисти при инцидента с Емил Иванов. За съжаление, този ключов въпрос до момента не е зададен.

Ако България наистина беше правова държава, още при случая “Чората”, неадекватните действия на МВР би трябвало да предизвикат оставка на министъра. Тогава само изключителната активност на близките на убития и отказът им да погребат обезобразения от побоя труп доведоха до разкриване на престъплението. И тогава, както и в случая с Емил Иванов, Военно-окръжна прокуратура отказа да разследва  уличените полицаи, а министърът първосигнално отрече полицейското насилие. След като опитът на министъра да заблуди обществеността, прикривайки тежко престъпление, беше публично изобличен, Петков беше принуден да уволни шефа на РДВР – Благоевград.

В случая “Емил Иванов” залогът срещу истината е още по-голям. Ако министърът беше признал побоя над репортера, той би поставил в твърде деликатна ситуация директора на Национална служба “Полиция” В.Петров, който се хилеше пред националното радио, когато трябваше да отговаря на въпроси за бития репортер.

Тоталитарният рефлекс на военната прокуратура

да прикрива “съгрешилите” полицаи нееднократно е констатиран и от Европейския съд по правата на човека. В поредица български дела, провокирани от полицейско насилие, съдът в Страсбург отбелязва,  че проверките или разследването срещу полицаи се извършват повърхностно и/или тенденциозно. Най-често това се прави, като се вземат обяснения и показания само от уличените служители и от техни колеги, присъствали на инцидента, но не и от “външни” свидетели. Дори когато такива свидетели биват разпитвани, разпитите им са пределно лаконични и фрагментарни, като съзнателно се пропускат ключови въпроси.

По стар български обичай, прокуратурата възлага предварителните проверки срещу полицаи на полицейското управление, в което те служат. При липсата на обособени и относително независими отдели за вътрешни разследвания в МВР, начинът за провеждане и резултатът от тези “проверки” са лесно предвидими. На базата на тези системни и манталитетни дефекти в МВР и военните прокуратури, съдът в Страсбург с все по-категоричен тон приема, че в много случаи на полицейско насилие, предварителните проверки и разследването, ръководени от Военна прокуратура, целят по-скоро прикриване и оневиняване на извършителите, отколкото привличането им към наказателна отговорност.

В контекста на неизбежните конституционни промени, тези обезпокоителни констатации поставят принципния въпрос за смисъла от съществуването на военните съдилища, прокуратури и следствие. На конституционно ниво, в чл.19 ал.1  е предвидено съществуването само на военни съдилища. В устройствения Закон за съдебната власт (ЗСВ) към тях са “прикачени” и военните прокуратури. В структурата на демократизиращата се европеидна държава, военизираните съдебни институции все повече приличат на апендикс – рудиментарен, абсолютно ненужен и потенциално опасен за нормалното ѝ функциониране органоид.

Исторически техният генезис е ясен – в тоталитарната държава хората, които разследват и съдят военни и милиционери, трябваше да са двойно по-надеждни партийни кадри. За да не стават грешки, военните прокурори, съдии и следователи бяха подчинени и на военния министър. По парадоксален начин,

двойното подчинение на военните магистрати е запазено

и сега. Според Закона за отбраната и въоръжените сили (ЗОВС) и Правилника за кадрова военна служба  (Правилника), те са на кадрова военна служба във военните съдилища и прокуратури. Това означава, че тяхното назначаване и освобождаване става със заповед на министъра на отбраната, макар и по решение на Висшия съдебен съвет (чл.37 от ЗОВС).  С този министър военните магистрати сключват и договор за кадрова военна служба (чл.2 и чл.5 от Правилника).

Според чл.23 ал.2 от Правилника, с приемането на кадрова военна служба, министърът на отбраната присвоява на военните съдии, прокурори и следователи съответно военно звание. Министърът повишава и понижава във военно звание кадровите военнослужещи от военните съдилища и военните прокуратури. (Чл.44 от Правилника).

От гледна точка на принципа за разделение на властите и за независимостта на съдебната система, очертаната нормативна ситуация е неприемлива. Тя е недопустима и от гледна точка на международните правозащитни стандарти, въплътени в решенията на Европейския съд в Страсбург. Според тях първото условие за справедлив съдебен процес (чл.6§1 от ЕКЗПЧОС) е независимостта на органа, пред който се разглежда делото, която е  гаранция за неговата безпристрастност. Тази независимост означава преди всичко институционална обособеност и йерархична автономия на правораздаващия орган от изпълнителната власт и страните.

В българските условия военните съдии, прокурори и следователи са нормативно зависими от министъра на отбраната, без чието съгласие не могат да бъдат назначени на кадрова военна служба. От министъра зависи военното звание, което ще им бъде присвоено и израстването им във военната йерархия.

Пряката зависимост на военните магистрати от министъра

на отбраната означава индиректна зависимост от министър-председателя и от Министерския съвет като колективен орган. Тъй като състоянието и действията на правоохранителните органи осезаемо влияят върху обществената оценка на управлението, разбираемо е желанието на всяко правителство да създаде усещане за ред и стабилност в силовите ведомства.

В този контекст става ясно защо зависимите от изпълнителната власт магистрати пригласят на мантрите на министъра на вътрешните работи, че полицейско насилие в случая с Емил Иванов няма. Освен колизията с конституционните принципи за разделение на властите, военизираните съдебни институции са безполезни за демократичното общество. Те деформират гражданската същност на правовата държава и взаимодействието между демократично формираните ѝ институции.

По силата на разума, според който министрите на въоръжените сили и на вътрешните работи са цивилни, би следвало престъпленията, извършени от военни и полицаи, да бъдат разследвани и наказвани от цивилни магистрати. Философски, политически и морално тогата не ляга добре върху пагона и не може да прикрие готовността за козируване. Изискването за върховенство на закона означава, освен всичко, еднакво тълкуване и прилагане на правото от всички институции и спрямо всички. Различните органи, разследващи и наказващи престъпления, извършени от хора под пагон и цивилни, ненужно увеличават ентропията в правораздаването чрез установяване на противоречиви, но изключително витални институционални практики.

От икономическа гледна точка съществуването на военни съдилища и прокуратури със собствена администрация и материална база е твърде разточително за бедна държава, с тежки социални проблеми.

Обществото губи и от липсата на прозрачност във военизираните съдебни институции. По правило, делата пред тях се засекретяват и често се гледат при закрити врати. Поради това достъпът на журналисти и публика е силно ограничен. Откритостта на съдебните заседания и достъпът до съдебните дела, като санитарна възможност за граждански контрол върху правораздаването, осъществявано от военни, са сведени до минимум. Липсата на прозрачност и капсулирането на униформените съдебни институции е хранителна среда за корупция и произвол.

Ситуацията сравнително лесно може да бъде санирана, чрез промени на чл.119 от конституцията и ЗСВл, с които военните съдилища и прокуратури да бъдат трансформирани в специализирани отделения и/или състави, разследващи и правораздаващи по наказателни дела за престъпления „под пагон”.

Михаил Екимджиев е адвокат от фондация "Правна алтернатива” – гр.Пловдив. Тази публикация е част от съвместния проект “На светло” между CEE Trust, фондация " Правна алтернатива”  и Mediapool, чиято цел е да изважда на яве и да дискутира казуси от широк обществен интерес.