Иван Ланджев: Книгата е билет за най-високоскоростния транспорт, измислян някога

"Книгата е възможност – и трябва да си глупав да не се възползваш от нея. Книгата е билет за най-високоскоростния транспорт, измислян някога. Книгата е и огледало. Книгата няма нужда от защита. Съжалявам хората, които смятат, че книгите са безполезни. Мъчно ми е за тях", заяви в интервю за Mediapool по повод световния ден на книгата поетът, есеист и доктор по класическа руска литература Иван Ланджев.

Г-н Ланджев, какво е книгата за един поет, есеист и доктор по класическа руска литература?

Преди да бъда тези неща, които изреждате, аз съм читател. И след тях пак съм читател. Напоследък все по-често си мисля, че инстинктите и интуицията могат да те направят по-добър читател от академичната подготовка. Имам предвид, че за доброто четене (това, което включва разбиране, съпреживяване) също се иска талант, има нещо вродено и там, не е само при съчинителя. Та какво е книгата за мен като читател? Това, което винаги е била – на първо място приятел и сигурен начин да не се чувствам самотен, когато съм сам. Има разлика между двете – това да си сам и това да си самотен – и книгата я прави очевидна. Книгата е възможност – и трябва да си глупав да не се възползваш от нея. Книгата е билет за най-високоскоростния транспорт, измислян някога. Книгата е и огледало.

Кои са книгите в живота ви досега, които са ви научили на най-ценните уроци?

Списъкът е дълъг и няма да изброявам, но ще използвам случая да кажа нещо, което не е модерно. Забелязвам, че отношението към художествената литература, към това, което наричаме fiction, сякаш се е влошило – има една дигитална лудница, в която всички сме пациенти, има едно социално състезание и от страх да не изпаднат от него, хората са си наумили, че трябва да четат само self-help книги, учебници по живот, биографии на "успешните" (а не "успелите", както е правилно), само "случили се наистина неща", а не някакви измишльотини. Бих искал да кажа, че това е грешка – по-ценни уроци съм научил от измислените истории, най-важните неща за живота съм прочел в художествените книги. От един роман човек може да се научи не само на светоглед и ценности, ами и на най-практичните неща – как да се облича, как да ходи по улицата, как да говори и да се държи в общество.

Защо е важна книгата?

Защото няма реалност, в която този въпрос да не е абсурден. Книгата няма нужда от защита. Съжалявам хората, които смятат, че книгите са безполезни. Мъчно ми е за тях.

Кои според вас са книгите, които българският народ би имал нужда да разгръща по-често?

Нека оставим директните обръщения "към българския народ" на политиците. Иначе… повече Алеко, повече Стратиев няма да са ни излишни – не за да се подиграваме на себе си, а за да се смеем с добро чувство и така да добием увереността, която ни липсва. Само злото се взема насериозно през цялото време.

Нека добавя и "Записки по българските въстания", за да се познаваме по-добре.

Колко сме обезценили истината като общество според вас? Колко ни е скъпа тя?

Аз съм философ по образование и понятието за истина ми е важно – може би съм малко старомоден в това отношение, не съм релативист. Както казва един по-добър колега – "Обичам Платон, но по-скъпа ми е истината". Смятам изкушаващите твърдения, че “няма обективна истина” за упражнения по нищоговорене. А когато се повтарят, стават опасен нихилизъм – особено ако се превърнат в обществена дъвка. Обезценяването на истината води до най-различни отклонения – например, започва да се бърка свободомислието с невежеството, амбициозната глупост се припознава като бунтарство. Да говориш, че Земята е плоска, че ни пръскат с кемтрейлс и че хора не са кацали на Луната, не е проява на свобода и критично мислене, а на невежество. Наскоро чух един журналист пак да се съмнява в кацането на Луната. Впрочем, на Луната са стъпвали 12 души, общо 6 успешни мисии са, не е само първата… Бих искал истината да ни е по-скъпа, да.

В едно от есетата в "За неизбежната случайност" пишете, че най-системното насилие, извършвано от олигархията в България, е това срещу езика? Какви са последствията от това системно насилие?

Най-сериозните последствия са за тълковния речник – води се война срещу него. Изтърбушват се базови дефиниции и това няма как да не деморализира обществото. Просто по най-безочливия начин ти се казва, че това нещо, дето го виждаш съвсем ясно, е всъщност друго нещо... Хотелите са "подпорни стени", апартаментите в правителствена болница са "място за релакс", на фашизма не му се казва, че е фашизъм. Напротив, всичко друго се определя като фашизъм – постоянно се дрънкат глупотевини за "медицински фашизъм", "либерален фашизъм", само с обикновения фашистки фашизъм няма проблем, него не го наричат така.

На пандемията не се казваше, че е пандемия, нещо друго било, нямало вирус – и това, докато хората умират… Също така не можеш да кажеш на войната война, използват се други имена. На агресора не може да се каже, че е агресор и ако вземеш, че кажеш очевидното, значи не ти е чиста работата. Нападнатата страна сама се напада. И тия, които искат нападнатата страна да бъде срината и асимилирана – те казват, че са "за мир"! Нови дефиниции на пацифизма. Такива са последствията – и могат да се дадат още много, много примери.

Какво научихте от руските класици? И какво според вас все още не успя да научи Русия от своите най-велики писатели?

Руската литература е единственото демократично пространство в хилядолетната история на една страна, която така и не предложи алтернатива на самодържавието. В руската литература традиционно са се изказвали мнения, различни от официалните, от спуснатите отгоре. Такова нещо по условие предизвика разговор, открит дебат – разбирайте опасност за самодържавието. Точно заради това държавата има такъв проблем с тази литература, точно заради това репресира писателите си, затваря ги, прогонва ги и т.н. Много е трудно да се посочи пример за голям руски автор, който да не е имал проблеми с властта под една или друга форма. И това, което ви казвам, няма нищо общо с никакви русофили или русофоби – просто така стоят нещата, такива са фактите. И ние можем да ги тълкуваме, да ги анализираме, но не можем да ги оспорваме.

А защо днес Русия гони, а понякога дори се опитва да убие големите си писатели? Бихте ли ни разказали повече за срещите си с Дмитрий Биков по време на престоя ви в Чикагския университет?

Мисля, че отговорих по-горе – епохите се сменят, менят се и имената на самата държава, но същият вертикален модел на управление си стои, същият манталитет не мърда и за него е проблем свободното изразяване на писателя като такъв. Откъде накъде, какво си позволява? Колкото до Дмитрий Биков – знаете, че и той беше тровен, по подобие на Навални. Отявлен критик на Путин е и в момента не може да се върне в Русия. Гост-преподавател е в "Корнел", но дойде и при нас в Чикаго за няколко срещи. Чета го, следвам онлайн изявите му отдавна, а миналата година успяхме да поговорим. Забележителна личност.

Нека накрая отново да се върнем към книгите. Ако можехте да препоръчате една единствена книга, коя би била тя?

Не искам да е само една, не е правдоподобно. Но на така поставения въпрос ще кажа  Библията.