Война, която не започва и не свършва

Задава се война. Отново се задава. Или може би само звучи заплахата за война, която да спре войната? Дали ограничаващата дума "само" не означава, че това е просто фалшива заплаха - това струпване на американски и британски войски и кораби на Арабския полуостров и в Червено море, чиито снимки пълнят медиите и внушават съкрушителна военна мощ? Щом някой от двайсетината световни диктатори изчезне в изгнание или за предпочитане умре, ще се окаже ли всичко това демонстрация на сила, която е донесла мир и може пак да отстъпи назад? Едва ли.

Задаващата се война е желана война. Тя вече бушува в главите на стратезите, по световните фондови борси и в телевизионните предавания, създадени като че ли преждевременно. Вражеската мишена е очертана. Врагът е назован - редом с другите мишени и врагове в запас, които ще бъдат обявени - той се вписва добре в сметките на тези, които искат да представят опасността като помрачаваща задълбочените размишления. Знаем как хората си създават несъществуващи врагове. Знаем и можем да го илюстрираме с много примери какво се случва във война, когато целта не е съвсем постигната.

Чували сме приказките за щети и жертви, които ни обясняват, че трябва да приемем като неизбежни. Свикнали сме с относително малкия брой на своите мъртви, които управляващата сила номер едно в света трябва да обяви и да оплаче, докато никой не брои и не оплаква масата вражески мъртъвци, включително жени и деца. И ето сега сме в очакване на нова война и стари повторения. Този път новите ракетни системи ще бъдат дори по-точни.

Да се доверим на избора от снимки от задаващата се война. Потокът от образи ще бъде изчистен и от най-малкия ужасяващ детайл. Известните телевизионни канали ще бъдат на място, за да ни предадат една нова постановка на войната като сапунена опера, прекъсвана само от реклами за потребители, които си живеят щастливо в мир.

Единственият въпрос, подлежащ на обсъждане, е дали хората се приближават към предстоящата, почти започваща война като гръмогласни или унили съюзници или като германците, готови да помогнат мъничко отстрани, тъй като времето им да воюват вече приключи или би трябвало да е така.

Кой е мишената на тази война, с която ни заплашват? Един страховит диктатор. Но Саддам Хюсеин, подобно на други диктатори, някога беше брат по оръжие на демократичната световна сила и нейните съюзници. От тяхно име и тежко въоръжен от Запада той води осем години война срещу съседен Иран, защото по това време диктаторът, който управлявашe там, беше враг номер едно.

Да продължим с аргументите, Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение /което още не е доказано/. Освен това ни обещават, че след като диктаторът бъде сразен, в Ирак ще се установи демокрация. Но съседите на този диктатор, Саудитска Арабия и Кувейт, които са съюзници на Запада и служат като стартови площадки за нахлуване в Ирак, също са диктатури. Дали те са следващите, срещу които ще се водят войни, за да се установи демокрация?

Зная, че тези въпроси са безцелни.

Арогантността на световната сила има отговори за всички тях. Но всеки знае или предполага, че става дума само за петрол. Или по-точно, че става дума отново само за петрол. Булото на лицемерието, което последната свръхсила и хорът от нейни съюзници използват, за да скрият истинските си интереси, е толкова изтъняло, че стремежът за надмощие е съвсем видим. Тя е високомерна, безсрамна и опасна за останалия свят. Сегашният американски президент е съвършеният пример за опасността, пред която сме изправени.

Не зная дали Обединените нации ще покажат достатъчно решимост, за да противостоят на устрема на САЩ за власт. Опитът ми подсказва, че тази желана война ще бъде последвана от други войни със същия подтик. Надявам се моите съграждани и правителство да дадат убедително доказателство, че ние, германците, сме научили урока си от войните, които сме предизвикали и ще кажем "не" на идващата лудост, наречена война.

"Какво да сторя, ако в неспокойния ми сън се явят призраците на убитите, окървавени, бледи и изпити, и заридаят, какво да сторя?", пита поетът Матиас Клаудиус в своята творба "Песен за войната" през 18-ти век. Ако обърнем поглед назад към нашите войни и хората, които сме погубили, все още не сме отговорили изцяло на въпроса.

Войната, която се задава и която никога не спира, отново и отново поставя същия въпрос.

Гюнтер Грас получи Нобеловата награда за литература през 1999 г.
По БТА