Превратите не са това, което бяха

Водещата на телевизия TRT Тайджен Карас, която бе принудена да прочете изявлението на военните за преврата.

Светът вече не може да бъде разказан, камо ли да бъде анализиран – просто се променя твърде много и твърде бързо.

Тази седмица събития от ключова важност за нас българите се случиха във Великобритания, Франция и Турция. Докато в първия случай те добиха и комична страна под формата на Борис Джонсън и правителството на поддръжниците на Brexit, то атентатът в Ница и неуспешният преврат в Турция са трагични и зловещи.

Общото между трите е в тревожното усещане за загуба на управляемост.

Решения, взети по формално легитимен начин, или водят стабилни държави към хаос, или изглеждат в очите на публиката безнадеждно импотентни, или направо биват атакувани с оръжие в ръка.


Загубата на управляемост има своите степени. Едно е да нямаш идея какво да правиш, след като си дошъл на власт поради референдум, с който само си блъфирал. Друго е да знаеш, че каквото и да направиш, не можеш да предотвратиш всеки терористичен акт, да разгадаеш какво става в ума на всеки екстремист от типа "фанатизиран, самотен вълк“. И съвсем трето е страната ти да е на ръба на гражданска война след провален преврат.

В този смисъл палмата на първенството по загуба на управляемост за седмицата безспорно отива в Турция и трябва да бъде присъдена на Ердоган. Това е и най-лошата възможна новина за България, защото Турция е единственото, което ни дели от ужасите на близкия Изток.
За съжаление, без изобщо да сме се местили, вече сме значително по-близо до Сирия, а центърът на Европа е все по-далече от нас.

Трайни изводи за ситуацията в Турция не могат да се правят в момента.

Това е един нов свят, който сам не е изработил своите принципи и правила. Дали от хаоса ще се роди някакъв космос и какъв ще бъде той, може само да се спекулира. Но все пак в пещерата на бързо сменящи се сенки прозират и някакви форми:


1) Турската армия традиционно е била смятана за гарант на секуларната държава и последна пречка пред ислямизма. Вече тя очевидно не може да изпълнява успешно тази роля и да се очаква демократично избрани правителства да бъдат сваляни, когато започнат да се разминават със заветите на Ататюрк.

Ердоган изглежда е успял да проведе достатъчно мащабни промени във въоръжените сили, да вкара значителен брой лоялни на него офицери. Точно тези, заедно с полицията, опозиционните партии и хиляди привърженици на АКП, успяха да осуетят преврата. Тази промяна не е лоша сама по себе си – тя демонстрира, че турската политика все по-безвъзвратно излиза от ерата на своята военна опека, еманципира се от нея.


По принцип истинската демокрация е възможна там, където армията не играе решаващата роля в обществените дела. Но намалялата роля на армията не е достатъчно условие за налагането на демократичен режим – във вакуума на управляемост може да се установи и репресивна диктатура. В момента Турция е на точно този кръстопът;


2) Изобщо не е ясно дали превратът беше отчаян опит на секуларни военни да спрат възхода на политическия ислям. Картината изглежда по-нюансирана и поне Ердоган обвини директно Гюлен и неговите привърженици в организиране и вдъхновяване на събитията.
Абдула Гюлен е силно амбивалентна фигура в турската политика. За едни той е искрен радетел за модернизация на исляма чрез образование и толерантност към други вероизповедания. За други това е просто фасада на една програма за цялостно завземане на властта от убедени ислямисти. От съратник и помагач на Ердоган, Гюлен се превърна в негов враг през 2014 г. и главен такъв през 2016 г., когато вестникът му "Заман” беше затворен и привържениците започнаха да бъдат преследвани.


Всичко това съвпадна с корупционните скандали срещу Ердоган и силните обществени настроения срещу него, кулминирали в сериозни градски протести. Гоненията на гюленистите могат да се интерпретират в общата рамка на конфликта на режима на Ердоган с части от гражданското общество и интелигенцията.


Те могат да се интерпретират и като конкуренция вътре в самото ислямистко движение, като различни стратегии за окончателно отхвърляне на секуларната държава и кемализма. Тази амбивалентност прави и самият опит за преврат нееднозначен;


3) Дали пък превратът не беше режисиран от самия Ердоган? Събитията бяха твърде мащабни, за да са симулация, но и твърде сюреалистични, за да са класически преврат. Тепърва ще научаваме истината по този въпрос, но броят на жертвите, количеството войски, изкарани на улиците и преминали на страната на преврата, неговата продължителност и прибягването до социалните мрежи от страна на Ердоган говорят, че по-скоро събитията бяха автентични;


4) Започналите чистки и в армията, и в съдебната власт ще дадат възможност на Ердоган да смени турската конституция дори без формална поправка. Сигурно такава поправка ще последва в бъдеще, но това, което се вижда, е де факто овладяване на институции, които са били някакви стожери на секуларизма;

5) Превратът – успешен или не – не е добра новина за демокрацията в Турция. Шансовете за democratic breakdown – срив на демокрацията – са много големи. Тя и преди преврата не беше в добра форма и репресиите срещу журналисти, интелектуалци и малцинства (кюрдите) бяха станали всекидневие. Тези репресии изглежда ще се засилят сега официално и срещу част от интелигенцията, а и срещу самото ислямистко движение;

6) Превратът е кошмарна новина за НАТО, който разчита на Турция като ключов стратегически партньор. Този партньор вече официално е в тежка криза на управляемост. Принципите на либералната демокрация са все по-условни за Турция. Тя става и все по-малко предвидима. Една консолидация на страната около „султан Ердоган“ може да изглежда като решение, но подкрепата за репресивен негов режим сред обществеността на Европа и САЩ ще е нулева. В една такава ситуация отношенията на Запада с Турция ще са изключително крехки и деликатни;

7) Бъдещето на споразуменията с ЕС за бежанците започва да изглежда още по-неясно. Сега – преди да консолидира позициите си – Ердоган ще има нужда от подкрепа и затова едва ли ще тръгне на някаква спешна конфронтация със Запада. Но защитниците на споразумението с Турция – и най-вече Ангела Меркел – ще бъдат в изключително трудно положение да обяснят на собствения си електорат договорки с проблематичен режим.
Все пак стабилността на Турция е ключов стратегически приоритет за ЕС – и особено за нас. И поради всичко това, каквато и политика да предприеме ЕС и държавите-членки, винаги ще има недоволни и аргументи в обратната посока;

8) Руски източници характеризираха преврата като "про-американски“, а пък в Турция набедиха гюленистите за свалянето на руския самолет. Това е най-вероятно хибридна плява, но е симптоматично за не напълно ясната идентификация на Ердоган в геополитическия пъзел.

Той се опитва да налага Турция като самостоятелен играч, но какви са интересите на този играч, вече едва ли за някого е напълно ясно. Жонглирането с едновременни лоялности към Запада, Русия, сунитския ислямизъм и военния турски национализъм става все по-трудно за Ердоган. Миналата година той изтърва руската топка, преди месец успя отново да я подхвърли във въздуха, но пък явно сега изпусна военните;

9) У нас ДПС получи незаслужен бонус в конкуренцията с ДОСТ. Грозният опит за съдебна разправа с Местан ще бъде засенчен от ставащото в Турция. Патриотите ще получат също шанс да се развихрят по темата за задължителната казарма, бурките и телената мрежа по границата. Наред с безсмислиците обаче, очевидно е, че страната ще трябва да отделя по-сериозен ресурс за отбрана и сигурност в близко бъдеще. За съжаление, идеята на Борисов за демилитаризация на региона ще си остане в графата „мечти и PR“;

10) Неизвестният кандидат на ГЕРБ за президент получи допълнителен бонус. Конникът без глава ще свали наметалото си през септември, но каквото и да е лицето му, нуждата от консолидация на нацията ще работи в полза на статуквото и на най-голямата партия.
Хобсианските заплахи оставят на по-заден план въпроси като борбата с корупцията и реформата на съдебната система. Конникът може да е без глава, но важното е, че изглежда силен, мъжествен и може да стреля. Нацията ще покаже изключителна мъдрост и зрялост, ако успее да се вгледа не само в сигурността, но и в проблемите на доброто управление до времето на президентските избори. Човек има право да бъде дълбоко скептичен по този въпрос, обаче.


Така изглеждат нещата в края на една доста кошмарна седмица. Другата може да е различна, кой знае. Хубавото е, че сред класиците на английската поезия вече е и Борис Джонсън с пророческите си редове:

There was a young fellow from Ankara
Who was a terrific…

(Имаше един младеж от Анкара,
който беше страхотен…)

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари