Тежкият сблъсък на българската прокуратура с европейските стандарти

Защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свободата на пресата, заявява на 27 март 1996 година Европейският съд по правата на човека в Страсбург в едно от най-важните решения по темата за свободата на словото. Става дума за делото "Гудуин срещу Обединеното кралство", в което съдът признава правото журналистите да защитават източниците си при публикуване на информация от преобладаващ обществен интерес.

Решението на съда в Страсбург налага задължителен правозащитен стандарт в Европа. То обаче никак не се връзва с действията на прокуратурата срещу българските журналисти, публикували документи, които разкриват нейните нарушения.

След публикуването на статията "Българският "Уотъргейт": А кой ще проверява проверяващия?" държавното обвинение светкавично привика журналиста Борис Митов, за да разбере кой му е издал "класифицирана информация". Става дума за два протокола от искане и разрешаване на СРС-ата, които станаха повод за поредния скандал в редиците на държавното обвинение.

Темата очевидно е от голям обществен интерес. Не се случва всеки ден главният прокурор да излезе и публично да обяви, че е бил "подведен" от друг прокурор при разрешаването на подслушване – една от най-драстичните мерки при ограничаване на човешки права, предвидени в закона. Извън това става дума за публикуване на документи, свързани с компрометирането на ключово дело за корупция по върховете на властта. Извън това за нарушения на процедурите при подслушване и следене в България се говори от години. По презумпция как работят прокуратурата и МВР е от голям обществен интерес. Дали се нарушават човешки права също.

С действията си срещу репортера държавното обвинение показа, че се интересува от неща далеч по-различни от обществения интерес - как медиите са разбрали за скандала, който ги дискредитира. Случаят показа, че докато се говори за поевропейчването и реформата на българския съд, прокуратурата продължава да не се интересува от европейски правозащитни стандарти. Не е чудно, че обезщетенията по делата срещу България в Страсбург отдавна надминаха сумата от 10 милиона лева.

Гаранциите на Европейския съд

В рамките на делото "Голдуин срещу Обединеното кралство" Европейският съд в Страсбург заявява: "Свободата на словото е една от основите на демократичното общество и гаранциите, които трябва да бъдат предоставени на пресата, имат особено значение".

"Без закрила (журналистическите) източници могат да бъдат обезкуражени да оказват помощ на пресата при информирането на обществеността по въпроси от обществен интерес. В резултат на това може да се подкопае жизнено важната роля на пресата на обществен страж и може да бъде накърнена способността ѝ да предоставя достоверна и надеждна информация", казва още съдът по темата.

Българската прокуратура обаче привика журналист, извън всякаква правна процедура, и го накара да пише обяснения, че е предупреден за отговорността, която носи, ако прикрие извършител на престъпление. Това е неговият източник, който бил издал държавна тайна – дал му е два протокола, от които лъсват дефектите в процедурите по разрешаване на СРС-ата. След първото привикване на журналиста от Mediapool прокуратурата даде заден и започна да обяснява, че спазва международните стандарти и не е искала разкриването на източници. Без отговор остава в такъв случай въпросът какво точно е искала.

Историята на Гудуин и аналогията с българската прокуратура

През 1989 година Уилям Гудуин от изданието "The Engineer" получава информация от свой доверен източник за финансовите проблеми на британската компания "Тетра лимитед" заедно с плана ѝ за излизане от кризата чрез взимане на още заеми. Тази информация обаче се оказва стриктно защитена и съществува само в 8 копия с гриф "секретно".

Гудуин смята да я публикува и се обажда в "Тетра" с молба за коментар. Компанията реагира светкавично заради страх, че публикуването на данните може да съсипе имиджа ѝ, както и да изгони потенциалните инвеститори. Адвокатите на "Тетра" се свързват със съдия с искане да се забрани публикуването на материала, а от Гудуин се иска да разкрие своите източници. Целта е да се открие коя е къртицата в компания, за да бъде заведено съдебно дело за обезщетение и да се спре течът. Гудуин отказва да разкрие своя човек.

Съдията решава, че той е нарушил закона, забранява да се публикува статията и го глобява с 5000 паунда заради решението му да не разкрие източника си. Шест години по-късно Европейският съд осъжда Великобритания за тези действия.

Магистратите в Страсбург все пак уточняват, че информацията на английския репортер би имала ограничено въздействие върху обществото. В същото време признават, че ако статията беше публикувана, тя е щяла да бъде полезна на инвеститорите, които са обмисляли да инвестират в компанията. Важното в решението е специалното споменаване, че от особен обществен интерес е публикуването на всяка информация, засягаща действията на властите и разкриването на престъпления. С публикуването на протоколи за СРС-ата, които са на ръба на закона, журналистът безспорно се намира в хипотезата, че разкрива случай от голям обществен интерес. Прокуратурата обаче игнорира това и вместо веднага да провери своите гафове, използва репресивната си роля срещу представител на медиите.

Правото на журналистите да не разкриват източниците си е гарантирано още с Резолюцията за свободата на журналистите и правата на човека, приета на Четвъртата европейска конференция на министрите относно политиката в средствата за масова информация. Те са защитени и с резолюция на Европейския парламент от 1994 година. Българската прокуратура обаче се държи така сякаш не е институция от страна член на ЕС.

Правото на журналистите да не разкриват източниците си е гарантирано още с Препоръка номер 7 на Комитета на министрите на Съвета на Европа. В нея изрично се казва, че правоприлагащите органи не трябва да изискват журналисти да предадат информацията или материалите си - бележки, снимки, аудио и видео записи.

Горчивият опит на България по "медийни" дела в Страсбург

Делото на журналистката Светлана Йорданова срещу България показва ясно враждебната среда, в която вирее т.нар. "свобода на словото" в страната, дори и когато източниците са ясни.

През 1996 година тя пише материал във в. "Труд", позовавайки се на прессъобщение на МВР, цитирано в БТА, и допълва информацията си след разговор с прокурор, пожелал да остане анонимен. Главният герой в материала, разследван по това време за корупция, обаче се почувствал оклеветен. Той намира, че главен виновник за това е именно репортера. В крайна сметка Светлана Йорданова и вестник "Труд" са осъдени за клевета. Повече от 16 години след този случай Европейският съд в Страсбург намира България за виновна за необоснована намеса в свободата на изразяване.

В една от програмните си статии по темата (публикувана от в. "Сега" през 2007 г.) комисарят по човешките права на Съвета на Европа Томас Хамарберг казва следното: "Задачата на журналистиката не е да доставя удоволствие на хората на властта, нито да бъде говорител на правителствата. Медиите имат една важна роля и тя е да бъдат "обществен страж" (public watchdog), който информира гражданите за процесите в обществото, включително и за събитията, които могат да смутят спокойствието на властници и богаташи". Неразбирането на това послание прави българската прокуратура да изглежда извън времето.