Берлинале 2008 – по средата на маршрута

Отминава първата половина на 58-ото Берлинале. По няколко десетки пъти на ден преди всяка прожекция от екраните звучи музикалният мотив на фестивала и в притихналите зали се разливат багрите на стартовото лого. Връзката на външната среда около фестивалния комплекс със същинското кино в салоните е решена много оригинално в цялостната визуална концепция – от дълбините на тъмния екран изниква златистата фигура на Берлинската мечка, която нараства, фрагментира се и частиците ѝ оформят иризираща сфера – досущ като големите кристално-блестящи кълба, окачени по фенерните стълбове из улиците около Берлинале-паласт. Камерата се втурва в тази светеща топка, тя се разраства, заема целия екран, за да се разсее в мрежа от хиляди блещукащи звезди, които се завъртат вихрено и образуват отново фигурата на златната Берлинска мечка.

Тъкмо звездите – земните, но не по-малко блестящи от небесните – са както винаги най-масово атрактивният елемент на Берлинале. Още в деня на откриването четири легендарни фигури привлякоха хиляди фенове около червения килим и пред гигантския екран на площад “Марлене Дитрих” - Мик Джагър, Кийт Ричардс, Рон Ууд и Чарли Уотс от Ролинг стоунс пристигнаха за световната премиера на Shine a Light. В тяхната сянка почти незабелязан остана дори гигант като Мартин Скорсезе.

С треската около Ролинг Стоунс може да се мери само посрещането на най-голямата звезда на индийския Боливуд Шах Рух Хан, билетите за чийто филм Om Shanti Om бяха разграбени на седмата минута...

Оттогава насам по червения килим през залата за пресконференции и през всевъзможните коктейли и партита на фестивала преминаха Даниел Дей Луис, Бен Кингсли, Тилда Суинтън, Голди Хоун, Уилям Дефо и, разбира се, всеобщо признатата за най-красива актриса на Берлинале Пенелопе Круз...

Но, казват, че имало посетители, които освен заради звездите идват на фестивала и заради самите филми. От самото начало за тях фестивалът започна стремително и въодушевяващо, както не се помни отдавна – с музикалния видеодокумент на два концерта на Ролинг стоунс в Ню Йоркския театър Бийкън през 2006 г

Shine a Light

Режисьорът Мартин Скорсезе вече е вписан в киноисторията като автор на считаната за най-добра музикална документация на всички времена The Last Waltz за финалния концерт на легендарната група от 70-те години The Band.

Сега Скорсезе демонстрира и своето развитие като режисьор, и характеристиките и възможностите на нашето време, но ни прави преди всичко съучастни на неудържимостта на автентичния талант - без разлика от музикалните стилове или формата на прическите.

Докато документацията за The Band е заснета като илюстрация на готов за изнасяне пред публиката концерт, новият филм е от самото начало органична част на проекта. По концепция той е замислен заедно с концертите в театър Бийкън и е неразривна част от тях.

Началните 15 минути маркират подготовката на събитието – кратки, динамично монтирани клипове създават усещането за пълна безредица и неорганизирано лутане, в което все още блуждаят Мик Джегър и партньорите му заедно с безбройния концертен и филмов екип, начело с “Марти”, както всички наричат Скорсезе. От този стряскащ хаос постепенно пред нас възниква внушителната фигура на общия артистичен образ – Концерта, който стартира с взрив от светлина и пронизващите китарни рифове на Кийт Ричардс.

Прекъсван от кратки архивни интервюта, от остроумни и смешни епизоди, концертът се развихря с необуздана енергия, която не може да не увлече и най-равнодушния към стилистиката на Ролинг стоунс зрител.

Общата възраст на квартета е над четвърт хилядолетие, както изчисли тук един колега. Едрият план на хванатите от 16-те камери в невиждани и неразкрасени детайли лица, обрулени от всички възможни пороци, потвърждава убедително тази цифра. Но сценичният подвиг, енергетичната експлозия на цялата група опровергават всякакви възрастови сметки.

Впечатлява видимата, почти детинска радост, която музиката доставя на четиримата неописуеми музиканти и ентъртейнъри. Техните фигури не би могъл да моделира визуално и най-находчивият творец, тези лица, с абсурдни черти, кратери на порока и на човешките слабости, са преди всичко живи и абсолютно с в о б о д н и...

Една тема пронизва този филм-концерт - темата за с в о б о д а т а - свободата да бъдеш това, което сам желаеш, да бъдеш порочен, да бъдеш слаб, да бъдеш силен, талантлив, да магнетизираш публиката, да се издигаш над нея и да си същевременно неин слуга, да иронизираш над себе си и над другите - да се саморазрушаваш, да прелъстяваш и да се покоряваш...

Един филм - тотална антитеза на живота, който ние водехме допреди 18 години.

След този празник на музиката и чистото киноизкуство следващият ден донесе премиерата на филм, който при цялата си визуална и актьорска мощ накара рецензента да се почувства както никога подтиснат и омерзен. Става дума за

There Will Be Blood

на Пол Андерсън с Даниел Дей Луис в една от безспорно най-големите си роли до сега – тази на издигналия се с безскрупулна алчност и ненавист към целия околен свят петролен магнат Дениъл Плейнвю.

Филмът вече е номиниран за 8 Оскара и има най-добри шансове да получи с наситената си тезисна преднамереност признанието и на Берлинското жури, начело на което, нека припомним, стои гръко-френският режисьор Костас Гаврас.

Екранизацията е по романа на Ъптон Синклер "Петрол". Действието се развива в началото на XX век и предлага 160 мъчителни минути, наситени с мрачни образи, с джвакаща мазна кал, смесена с пролята кръв, бликащи нефтени фонтани, помитащи хора и съдби, горящи с пламъци до небето, нагнетяващи омраза, злоба, отмъстителност и яростна конкуренция между хората...

Жизнената философия на Дениъл Плейнвю е карикатура на принципите на капитализма – никой не бива да има успех редом с него, конкурентът трябва да бъде унищожен и унизен. Алчността и експанзията са закон пред който рухва всеки намек за човешки чувства у героя. Познати от романите на Синклер, тези схеми получават в трактовката на Андерсон днес силата на зловещо прост и всевалидно обясняващ състоянието на света отговор.

Нещата придобиват фатални измерения чрез образа на неговия основен съперник - местния пастор, който се опитва да го спечели за църквата си. Този Божи слуга и потенциален контрапункт на изпепеляващата омраза у Плейнвю се оказва търгаш, фалшив, циничен и лицемерен фанатик, стълкновението с когото поставя кървава точка на финала на един голям в озлоблението, което внушава, филм.

Наред с тези два върха на досегашния фестивал не може да не се споменат и няколко не така мащабни, но по своему пронизителни и вълнуващи заглавия от конкурсната програма.

Едва ли Великобритания има друга актриса с толкова неповторимо индивидуална физическа и артистична физиономия като Тилда Суинтън. Със своето участие в

Julia

тя направи сериозна заявка за един от призовете. Суинтън залага много и печели всичко в ролята на деградирала алкохоличка, която в жизнената си безизходица не се спира пред грозно престъпление – отвлича за откуп малко дете. И тук, съвършено неочаквано, в общуването с него у героинята се събуждат закърнели сетива, тя намира сили да се измъкне от засмукващата я пропаст.

Филмът на режисьорката Исабел Коаксе

Elegy

е заснет по романа на един от старейшините на съвременната американска литература Филип Рот. В центъра на историята е любовната история на позастаряващ именит професор (Бен Кингсли) и негова главозамайващо красива студентка (Пенелопе Круз). Драстичните сексуални подробности на литературния оригинал са спестени за сметка на деликатното и почти свенливо пресъздаване на тяхната връзка. Голямата тема са страховете на съвременния човек - страхът от старостта, страхът от прекалената близост и от загубата на независимостта. Настроение на обреченост притиска почти всеки кадър. И в най-щастливите външно мигове филмът е елегичен и не допуска шанс за хепи-енд. Финалната развръзка идва от съвсем неочаквана посока. Умело движейки се по ръба на сантименталния кич, не прехвърляйки фаталната граница, разказът ни отвежда пред вратата, зад която са всички отговори, без да ни заблуждава, че може да ни ги даде наготово.

Снощи бе премиерата на първия филм на домакините в конкурса –

Черешови цветове

на водещата германска режисьорка Дорис Дьоре. Голямата дама на немското кино Ханелоре Елснер е в ролята на щастлива и благополучна след дългогодишен брак съпруга, когато научава, че на мъжа ѝ му остават само още няколко месеца живот. Тя решава да направят за последно едно пътуване до Япония, за което е мечтала от години. Докато се наканят, се случва немислимото – самата тя почива внезапно в съня си и вдовецът, след като се оправя от шока, се отправя сам към Страната на изгряващото слънце и на цъфналите череши, където така и не е успял да заведе жена си. Разказана съкровено, с много автентични емоции, с болка и просто с човещина, историята вълнува с разбираеми и близки за всекиго въпроси – за отношенията между партньорите, между родители и деца, за отговорността пред другия.

След шестгодишно прекъсване в една от секциите на Берлинале има и българско участие – филмът на Борис Десподов

Коридор № 8

Това е документален филм за безкрайната история по изграждането на магистралата от черноморското крайбрежие до Адриатика. В талантливо нанизани спонтанни епизоди от България, Македония и Албания филмът непрекъснато те кара да се смееш, макар че всъщност ти се плаче. Плаче ти се от безумното и безсмислено изразходване на енергия без тя да носи плодове, от балканското празнословие и от пропуснатите шансове. От печалните прозрения за общо-балканския живот, до които е стигнал Борис Десподов, и които споделя с нас с кинематографична сигурност и неизчерпаема находчивост за идеи и образи.

Българската премиера на филма ще е след месец на 12-ия "София филм фест".

Други текстове от автора може да намерите на сайта http://www.de-zorata.de/