"Тези, които останаха и онези, които заминаха", Паринуш Сании, превод Людмила Янева, издателство "Жанет 45"

Емиграцията е процес, почти непознат в Иран до преди няколко десетилетия. В предговора към романа си Паринуш Сании прави исторически преглед на това явление в страната, разказва за пътуващите и за уседналите иранци и посочва пораженията върху обществото, върху семействата и отделните личности, които преселението нанася. И ако в няколко странички тя изброява причините и последиците, в същинската част на романа виждаме как точно се случва това; как дори най-близки хора вече не могат да разговарят, не се разбират и не се чуват взаимно.

Всички тези разкази, сблъсъци и неразбирателства са обагрени с иранска национална и историческа специфика, но процесът е универсален и дори да нямаме нищо общо с Иран, някои от страниците са мъчителни и за нас, защото ни напомнят за собствената ни самотност.

Сюжетът е класически – съвременен семеен декамерон. Една фамилия се събира след 35 години принудителна раздяла. В голяма вила с красива градина овдовялата майка отива с децата и внуците си, за да се видят и да се опознаят отново. Идват от Канада, САЩ, Франция и Иран, изпълнени с носталгия и радост, но след първите два-три дни пътеките на спомена са извървяни, общото вече е износено, а различията лъсват, крещящи и непреодолими. Децата, родени в чужбина, говорят персийски зле или дори никак. Промените в езика за изминалите десетилетия са го направили почти неразбираем и за възрастните. Нюансите в речта са недоловими. Различните чужди акценти звучат смешно, високомерно, отблъскващо.

В желанието си да не безпокоят другите, всички са скривали трудностите си и са се опитвали да се представят в най-добра светлина; така че всички таят завист и обида. Тайните стават неудържими и излизат на повърхността. Очакванията са несъразмерни и неоправдани. Политическите сблъсъци ескалират до такава степен, че братя и сестри стават противници и едва понасят да дишат в една и съща стая. Жадуваната среща се оказва катастрофална. Никой не е щастлив.

"Онези, които напускат страната, запазват живи идеализираните спомени за щастливо детство от друго време, а тези, които остават, рисуват картини на мечтан живот в далечни държави, отвъд морета и океани, които често нямат нищо общо с реалността. Разстоянията във времето и пространството понякога оказват толкова силно въздействие, че кръвните и емоционалните връзки не могат да го преодолеят."

Всичко, всяко нещо се превръща в повод за конфликт. Смъртта на бащата кара емигриралия син да се измъчва от угризения, че не е могъл да изпълни синовния си дълг; брат му пък е смазан от тежестта на всички ангажименти и задължения, заради които едва си поема дъх. Освен естествените човешки теглила и преживявания, ситуацията е усложнена и от травмите от революцията, диктатурата и войната.

Единственият начин семейството отново да се сплоти е всички да преглътнат егото си, да се открият и да разкажат какво им се е случило през всички пропуснати години. Откровеността събужда разбиране и съчувствие, милосърдие и нежност, създава нови мостове и възстановява разкъсаните връзки.

Романът е изключително емоционален и задълбочен. На български са преведени още две книги на Паринуш Сании, в които образът на съвременен Иран е живописен, драматичен и ярък. Политическите процеси са предадени през съдбите на хората, които както навсякъде по света се стремят към щастлив и пълноценен живот, всеки според разбиранията си.

"В тази книга се опитвам да представя най-суровите и несправедливи обвинения, които двете групи (на заминалите и на останалите в родината) си отправят взаимно. Със сигурност и двете групи ще бъдат разстроени и оскърбени от това, което им се приписва, но няма как. Думите трябва да бъдат изречени, на реалността следва да се гледа трезво, за да преценяваме обстоятелствата малко по-информирано и справедливо. Нека се разбираме, нека си подаваме ръка за помощ в трудни дни и нека настояваме в един глас за всичко, към което се стремят и двете групи."