"Реката, която помним", Уилям Кент Крюгър, превод Кристина Димитрова, издателство "Лабиринт"

Първото, което усещаме с разгръщането на книгата, е трепетната, жива атмосфера на място, в което сякаш се завръщаме. Имената на окръга, града и местностите наоколо са ни непознати, но въздухът, който ни облъхва, ухае на спомени от детството. Езикът, с който Уилям Кент Крюгър ни говори, е спокоен и овладян, а красотата някак се излъчва от самите думи. Всеки абзац завършва с ефектно изречение – две красиви, третото ужасяващо. И това само на първата страница.

"В притихналите нощи, когато има пълнолуние или луната е почти кръгла, огледалната вода на река Алабастър сияе насред тъмната долина и гледката от билото е равносилна на влюбване."

И така, докато напредваме през историята, опознаваме града и жителите му – не многобройни като за град, но значително множество като за роман – и постепенно си даваме сметка, че всъщност става дума за криминален случай, който трябва да бъде разгадан. В градче като Джуъл всички се познават и отношенията са кристално ясни, особено за внимателен наблюдател като шериф Броуди Дърн. Извършено е убийство, но никой не съчувства на жертвата Джими Куин – най-големият богаташ в окръг Блак Ърт. Представете си за каква омразна личност става дума, щом шерифът, отдаден от все сърце на реда и закона, прави всичко възможно да заличи уликите на местопрестъплението: който и да е застрелял Куин, със сигурност е бил добър човек и е имал сериозни основания да го направи.

Трупът е открит в един празничен петък, Денят на загиналите във войните. През града минава парад с духова музика и коне, накичени с панделки, по-късно ще има пикник и фойерверки. Цялата шумотевица обаче не може да заглуши ужаса от смъртта, плача по загиналите във Втората световна и в Корейската война; не може да върне здравето и радостта от живота на мъжете, които са оцелели, но са се върнали белязани от фронта.

Докато тече разследването за убийството на Джими Куин, пред читателя се очертава подробно и ясно като на карта образът на град Джуъл и неговото население. Направен е социален разрез и се вижда как коренните жители и пришълците, възрастните и децата, белите и индианците, жените и мъжете, богаташите и белите боклуци – всички до един са осакатени и ограбени от войната.

Като всяка книга за войната, написана от писател хуманист, и "Реката, която помним" е книга срещу войната.

Но също и срещу насилието във всичките му мащаби и форми. За да постигне своето тихо, красиво внушение, авторът създава контрастни образи. На порочните, развратните, оскотелите, той противопоставя толкова топли, сърдечни, скромни и трудолюбиви хора, че става непоклатимо ясно: няма да има край на света, защото този свят заслужава да бъде спасен, "…именно това го бе довело обратно в окръг Блак Ърт – знанието, че въпреки ужаса, който бе видял, и ужаса, който той самият беше причинил, тази земя продължаваше да пее прастарата си песен."

"В този семпъл чифлик Ноа и Киоко бяха отгледали нещо повече от културите, които бяха засадили. Бяха отгледали любов, щастие. Граф го вярваше, защото именно това бе изпитал в собствения си живот с Мирна. Те никога не са били богати по стандартите на Джими Куин, но през годините си с Мирна той бе пожънал изобилие от щастие, което складираше в силоза на сърцето си."

До края на романа престъпленията ескалират експоненциално, и въпреки това, въпреки жертвите и пораженията, самата идея за доброто оцелява. За всеки баща, който посяга на децата си, има много други, които се отнасят наистина бащински към чуждо дете в беда. За всяка порочна душа има много други, които са се отърсили от порока и са успели да простят на себе си и на съдбата. Някои наранени сърца могат да бъдат излекувани. Световната война се повтаря в различни мащаби в света, в града, в семейството и в човешката душа, но човечността винаги има шанс да надмогне злото.

Българският читател познава Уилям Кент Крюгър от романа му "Тази благодатна земя" в превод на Петя Петкова; ако сте го пропуснали – препоръчваме го горещо. Общото между двете книги са стилът, топосът на реката, чудните детски образи, а също и красивата легенда за звездите и тополовите клонки. И посланието, че добротата е сила. Както казва една от героините в "Реката, която помним", прекрасната Анджи: "Ние всички сме съсипани, но благословени."