"Автобиографията на Алис Б. Токлас", Гъртруд Стайн, превод Олга Николова, издателство "Брегов и Радев"

Представяте ли си какво е да имаш толкова близък човек, пътищата ви да са така преплетени, че той да напише твоята автобиография! Нещо такова се случва в една от най-знаменитите двойки за всички времена – Гъртруд Стайн и нейната спътница за близо четири десетилетия Алис Токлас.

"Преди около шест седмици Гъртруд Стайн каза, струва ми се че ти нямаш никакво намерение да напишеш тази автобиография. Знаеш ли какво ще направя. Ще я напиша вместо теб. Ще я напиша семпло, както Дефо написа автобиографията на Робинзон Крузо. И я написа. Та това е моята автобиография."

Възможно ли е тази монументална, многогласна, искряща книга да е написана само за месец и половина? Невероятно е, точно както и всичко, за което се разказва в нея.
Всички ние имаме своята представа за първата четвърт на ХХ век и какъв живот е кипял в Париж тогава. Безброй филмови и литературни заглавия в добавка към произведенията на цяла плеяда от художници и писатели, както преди Голямата война, така и по време, и след нея, са запечатали това време. Изключителна концентрация на гении на квадратен метър и на глава от населението. И сред всички тях – Гъртруд Стайн, чието присъствие придава значимост на всяко събитие и е мерило за стойността на всяко произведение. Брилянтни умове, фриволни думи, идеи, преценки, формулирани със снайперистка точност. Приятелства и празненства, пътешествия и манифести. "Автобиографията на Алис Б. Токлас" е документ, създаден в реално време, който позволява да подредим късчетата информация по нов начин, в един флуиден, но въпреки това достоверен образ на епохата. Време на гении и космополити.

"Съботните събирания в тези ранни дни бяха посещавани от много унгарци, доста на брой германци, доста други със смесени националности, бяха много леко поръсени с американци, а англичаните почти изцяло липсваха. Англичаните започнаха да идват по-късно и с тях се появиха аристократи от всякакви страни и дори и някои членове на кралски семейства…"

На корицата на българското издание стои образът на Гъртруд и Алис в техния автомобил. Те са спътнички не само в метафоричния, но и в съвсем буквален смисъл. Независимо една от друга те идват от Америка, срещат се в Париж и всяко лято прекарват в Испания, Италия или Англия. Точно тази фотография е от времето на Първата световна война, когато се включват като доброволки и кръстосват пътищата, за да носят помощи за ранените американски войници, а и за всички страдащи, които срещат. Но дори и по страниците, посветени на участието им в тази мисия, ще прочетем най-вече забавни истории за злополучията с автомобила, ще се запознаем с приятните хора, с които са си прекарали забавно и ще разберем кое е било настолното четиво на войниците. При цялата си всеотдайност и самопожертвователност двете знаменити дами са толкова над нещата, толкова изискани и бохемски настроени, че няма как да не изпитаме симпатия и възхищение към тях.

Представяме си колко важна е била оценката на Стайн за младите художници и писатели, а и не само за младите. "Гъртруд Стайн винаги казваше на младите художници когато те се оплакваха, че е променила мнението си за картините им, не аз съм променила мнението си за картините, а картините ви потъват в стената, преставам да ги виждам и после те съвсем естествено изчезват през вратата."

Впрочем, ако ви смущава пунктуацията на цитатите, тя е така по автор. "Гъртруд Стайн каза че запетаите не са нужни, че значението е присъщо на самите думи и нищо няма нужда да се обяснява чрез запетаи а иначе запетаите са просто знаци сигнализиращи на читателя да направи пауза и да си поеме дъх но човек би трябвало сам да знае кога иска да направи пауза и да си поеме дъх."

Особеният строеж на изреченията отговаря на тона на цялата книга, доверителен и енергичен, като на дръпната, но все пак сърдечна приятелка, която бърза да ни каже всички новости на ухо. Това ни въвлича в бляскавия водовъртеж от лица, картини, гледки, шапки, подвързии, портрети, улици и светлини, придърпва ни към сърцето на Париж, хвърля ни в прегръдките на Пикасо, в квартирите на Хемингуей, в изложбени зали и вехтошарници, в бистра и лазарети… и ни оставя задъхани, със светнали очи, очаровани и сразени.