"Плът", Дейвид Салаи, превод Петя Петкова, издателство "Лабиринт"

Силна 2025 година за унгарската литература. След като Ласло Краснахоркаи стана Нобелов лауреат, друг писател от унгарско-английски произход спечели наградата "Букър" – Дейвид Салаи.

Авторът на "Плът" е роден в Канада, а по-късно прекарва години от живота си в Ливан, Великобритания, Унгария и Австрия. Подобни преселения между държави и езици преживява и Ищван, героят на "Плът". Историята проследява живота му от юношеството до зрелостта. През тези около 35 години се променят много неща – Ищван сменя професии, създава и разрушава връзки с жени, ту се отдалечава, ту се сближава с майка си, живее в мизерия, а после става милионер, от Унгария отива в Англия и накрая отново се връща в родния си град… Единственото, което никога не се променя, е неговата дълбока, хипнотизираща самота.

Разказът е през неговите очи. Не от първо лице, а с безразличния глас на студен, безразличен наблюдател. Самият Ищван е дистанциран от преживяванията си. Липсва му общ образ или самооценка. Разказът тече като поредица от епизоди; времето се измества напред на тласъци, които не са оповестени от разказвача. Ходът на историята върви като по спираловидна стълба и няма ясно обозначение кога сме се изкачили до следващо ниво или сме се спуснали надолу. Еднородно и студено движение като през бистър леден въздух. Въпреки множеството разнообразни ситуации, в които попада, самият герой запазва интегритета си. Чувствата му са силни, но неизказани; той сякаш няма връзка със себе си.

"Плът" е преведена на над 20 езика. На голяма част от кориците е изобразена нахапана ябълка, оформена от силуетите на мъжко и женско лице, обърнати един към друг. Тялото, телесността, неговите нужди, връзките, които създава с другите тела, неговата крехкост и способността му да държи в себе си болки, спомени и нежност; тялото като съсъд на личността. Човекът е плът от плътта на майка си (в романа не става дума за липсващия баща, но може би точно липсата му е причина за характера и съдбата на Ищван.) Привличането и страстта, любовта, създаването на дете. Това са бреговете, между които животът на героя тече и отминава. И ако човешкият живот се чете като история на грешници, познали рая и след това пропъдени от него, то за читателя остава да помисли за проблема за греха, за напрежението между невинност и пропадане; за това как те не се изключват взаимно.

Така е още от първите страници, когато се запознаваме с 15-годишния Ищван, прелъстен от много по-възрастна от него съседка, при злощастен инцидент той убива мъжа ѝ. Изпращат го в поправителен дом за цели три години. Повече не става дума за съседката, макар че са били приятелки с майка му и остават да живеят в същия блок. Ищван никога повече не се връща към този епизод в мислите си. Историята тече стремително и нещо я тегли напред. Впрочем стилът на Салаи е безподобен. Думите са като течен кристал, изключително чисти, остри. Почти не се употребяват прилагателни имена – не повече от едно-две на няколко страници. Той изважда на показ самата същност на думите, движението, острите състояния, без нищо, което да ги омекоти.

Самият герой в един момент се поуспокоява и се отваря към света и това става заради голямата му любов към сина му Джейкъб. Някъде там в книгата има един пасаж, който според нас е разковничето за цялото разбиране и преживяване в търсене на смисъл. 
"И цялата тази напираща телесност се разгръща в теб като някаква тайна, макар и да е лицето, което разкриваш пред света, така че се чувстваш нелепо изложен, не си сигурен дали светът знае всичко за теб, или понятие си няма, защото не можеш да разбереш дали тези преживявания са универсални, или са си само твои. … осъзнаваш, че ти и тялото ти не сте напълно идентични, че заемате едно и също място, без да сте едно и също, защото някаква част от теб явно изостава от преобразяването на тялото ти и се изненадваш от това като външен наблюдател, така че вече не се чувстваш едно цяло с тялото си, както е било дотогава, и започва да ти се струва логично да говориш за него като нещо отделно от твоята личност, макар да си по-безпомощен от всякога, макар да не можеш да му откажеш онова, което иска."

По хипнотичната атмосфера, по безапелационното следване на вътрешния си компас, по изрядния стил "Плът" напомня на друг един роман, "Стоунър" на Джон Уилямс. Книги, които обичаме с мрачна и вярна любов.