"Лятото, в което мама имаше зелени очи", Татяна Цъбуляк, превод от румънски Василка Алексова, издателство "Колибри"

Книга, която първо изненадва неприятно, после буди съчувствие, и точно когато се предадем и се влюбим, свършва рязко. За около 120 страници надникваме в един непознат и странен свят, в който красивото е само фон, но постепенно измъчените, осакатени герои някак се срастват с маковете, слънчогледите и океана, свързват се и се обикват, и това е толкова омаломощаващо-трогателно, че читателят затаява дъх, за да не смути тихото им общение преди самата смърт.

Това е тиха и чиста история за обич и загуба. Разказва я синът, който ненавижда майка си от все сърце. Страда от психично заболяване от дете и неудържимите му изблици го правят опасен за себе си и за другите. Той вече е осакатил едно момче и в резултат е прекарал няколко години в психиатрично отделение, а след това – в училище за деца с подобни прояви и заболявания. "Ако съществуваше битпазар за хора, майка ми и баща ми щяха да ме сменят за лейка или просто щяха да ме зарежат под някоя сергия и да избягат." Любимата му ангелоподобна сестричка е починала като малка, бащата ги е изоставил, има баба, която е сляпа и е в болница, и ето че в края на учебната година той трябва да остане с омразната си майка. Четивото е смущаващо и на много места просто противно, защото младежът няма никакви задръжки, нито желание да се представи за по-добър, отколкото е. С напредването на книгата разбираме, че всъщност това са бележки, които вече порасналото момче пише по препоръка на психиатъра си. Дали става дума за презрение към общоприетото лицемерие, за крайна откровеност, за арогантност или за невинност? Цялата мръсотия и гадост, в която е живял от съвсем малък до началото на тази ваканция преминават през него и се изливат непреработени. Кратките изречения за очите на омразната му майка блестят като светкавици сред черно и бурно небе.

Фабулата е проста, но трудна за възприемане. За да се доближим до героя, трябва да събуем обувките на собствените си очаквания и предразсъдъци и боси да тръгнем по пътя с него. Разказът не тече хронологично, препъва се, връща се назад, замира, пъпли едва-едва, лази като охлювите, после отново нахапва времето и поглъща цели години като едри залъци мрак.

В онзи първи ден на ваканцията майката има рожден ден. Тя буквално подкупва сина си да замине с нея за три месеца във Франция; да прекарат това лято заедно, защото тя е болна от рак и иска да умре там.

Неговата грозна, дебела, глупава майка на прага на смъртта, с красивите ѝ зелени очи, с глупавите покупки и нелепите дрехи. Ден след ден те се нараняват взаимно, говорят си дълго или мълчат безкрайно, готвят и ядат, правят пуканки, споделят и се опознават. Смъртта им дава близост, каквато не са познавали никога преди.

Болката и унижението от болестите; неразбираемият свят, чудаците от онова френско село, съкровените моменти, колебливите опити да се пошегуват, неловкостта от смъртта и какво се прави, докато я очакваш, а тя се мотае, капризите, голямата красота, която идва и не си тръгва въпреки нещастието или пък точно заради него. Колкото е грозно началото на книгата, толкова е красив краят ѝ, непоносимо красив и печален.

Озадачаваща книга като кървящ къс злато.