"Падаше се в неделя", Серхио Рамирес, превод Ангелина Димитрова, издателство "ТониПрес"

Това е сборник от десет разказа, симетрично подредени в три групи, както се вижда в съдържанието, поставено в началото на книгата. Схемата е 3 – 4 – 3, групирани според темата и характера на героите. Времето на събитията е в наши дни. Дори когато става дума за история от преди около 40 години, истината за нея се разкрива тук и сега от учени археолози. Когато се разказва за престъпления срещу отделни хора и срещу човечеството, последствията им оказват въздействие и днес, а извършителите на тези престъпления все още са сред нас, продължават да живеят безнаказано, а някои от тях дори заемат високи политически позиции.

Историята на Никарагуа е типична за повечето централно и южноамерикански държави. Плодородна земя, красива и щедра природа, корупция и кръвопролитни граждански войни. Социалното напрежение дори в кратките периоди на привидно спокойствие никога не изчезва, а тлее и постепенно набира сила за следваща ерупция. В разказите на Серхио Рамирес няма да откриете природни описания. Ягуарът, символ на страната, няма да прекоси страниците. Тук красотата е в любовта и достойнството, а кланетата и издевателствата на едни хора срещу други са по-страшни от земетресение или изригване на вулкан.

В първите три разказа Серхио Рамирес създава трогателни и емоционално ангажиращи образи на мъже и жени, изправени пред съкрушителната сила на самотата и старостта, безсилието да защитят семейството си от бедността и престъпността в страната. Човешки разкази за това, колко изплашени и изгубени можем да се окажем след някой избор, който ни се е виждал правилен и единствено възможен. Една жена е прекъснала необратимо връзките с родителите си заради мъж, който се е оказал недостоен. Млади родители са разстроени, защото детето им се е сприятелило в училище със сина на мафиот. Мъж се оперира, за да си върне потентността, а операцията се оказва неуспешна. Тревогата, тъгата, съзнанието, че животът се изплъзва и шансовете са пропилени, са внушени с мъчителна сила.

След което следва откос от четири разказа за гражданската война. Изличаването на едно село от лицето на земята, ведно с всички негови жители, е описано подробно, с отвращаващи детайли. Да бъдат убити стотици хора без повод и без цел, това е трудоемка и уморителна работа; още по-мъчно е закопаването, горенето и разпръскването на тленните останки. Може ли да има нещо по-ужасно и гадно? Убит е синът на една жена, добро, силно, гордо момче, и ние сме свидетели на страха, мъката и гнева ѝ, на откриването на трупа и на потресаващото пренасяне на ковчега по улиците през барикадите. По-лошо от това? Един транссексуален мъж е арестуван и измъчван до осакатяване в продължение на повече от година, ден след ден. 
Тези от селото само ги убиха, щастливци.

Последните три разказа сменят тона и средата, но не и темата – пак са за смърт. За един маниак на тема здраве. За най-успешният бейзболен отбор на Никарагуа, който триумфира срещу отбора на Куба, и играчите си спомнят за тази победа до последния си ден. За журналист от жълт вестник, който отива да отрази смъртта на мъж, починал от инфаркт в мотел със стаи на час. Обикновени случки, все едно зверствата не са се случвали и няма нищо особено, град като град, сиво всекидневие…

Не знам защо писателите си причиняват това. Защо пишат за смъртта, за ужаса и униженията, за жестокостта и безразличието, за престъпленията и несправедливостта. Навярно за да изпълнят дълга си към историята на своя народ.

А защо ние, читателите по цял свят, четем и преглъщаме, и фантазията ни се взривява, и стоим будни нощем със съзнанието за собствената си уязвимост и безпомощност пред злото?

Навярно за да изпълним дълга си към историята на човечеството.