Голямата докторантура и доцентурата се обезсмислят

Законопроектът за научните степени и научните длъжности вдигна голям шум в академичните среди и претърпя различни трансформации по пътя от ниво идеен проект, през преминаването му в Министерския съвет и влизането му в Народното събрание. Проектът бе определян както като необходим, неизбежен и модерен, така и като лош, недомислен и обслужващ определени интереси.

Пред Mediapool двама преподаватели във ВУЗ коментираха, че наред с широко дискутираните дефекти законопроектът има и такива, които на пръв поглед убягват, но създават сериозни предпоставки за поставяне на учения в зависимост от по-високостоящи в йерархията. Според тях последната редакция в законопроекта прави излишна защитата на степента голям доктор и макар че тя е върната в последния вариант на закона, се премахва като стъпало в кариерата. Според тях далеч не само степените и званията бавят кариерното развитие на младите учени.

Ангел Ангелов, който е професор по теория и история на културата и доктор на изкуствознанието в Югозападния университет в Благоевград, коментира пред Mediapool, че последният вариант на законопроекта на практика обезсмисля защитите и съществуването на степента доктор на науките и длъжността доцент. И двете бяха под въпрос при предишните варианти на законопроекта, но в крайна сметка останаха. Според сегашните текстове обаче не се изисква да си "голям" доктор, за да станеш професор. Достатъчно е да си просто доктор.

Според главния асистент по теория на литературата в Софийския университет "Св. Климент Ахридски" д-р Тодор Христов изниква въпросът кой изобщо ще поиска да става доцент или голям доктор. “Щом докторите могат да стават и доценти, и професори, кой определя дали конкурсът да е за доцент или професор и кой ще тръгне да защитава голяма докторантура или да става доцент при това положение“, коментира Христов.

“Научната степен доктор на науките действително, както казва министърът на образованието Сергей Игнатов, е по съветска идея и е въведен през 1950 година, т.е. съществува вече 60 години. Докторите на науките са се превърнали в част от институционалната особеност на науката в България. Не можем да смятаме, че всички големи докторати са имитативни и несъстоятелни“, смята Ангелов.

Христов пък е на мнение, че самият мотив, че нещо е със съветски произход, не е достатъчно основание, за да бъде премахнато. “Малките докторати и асистентите също са от това време – появяват се през 1947 година. Става въпрос за дълги традиции, а промените ще заличат разлики, считани за важни“, посочи той.

Според Ангелов е грешка да се назначават само доктори като асистенти. В първоначалните варианти на закона беше предвидена възможност да се даде срок на асистентите да напишат дисертация, но това сега го няма.

“Казано е, че университетите трябва да дадат възможност да се записват докторантури на самостоятелна подготовка, но това поставя няколко големи проблеми. Дали когато запишат тази докторантура, те запазват длъжността си асистент? Трябва ли всички асистенти да се оттеглят и да се превърнат в докторанти? Ако това е така, то в моя университет 20% от научния състав ще загуби местата си. Що за задължение е това да им се даде възможност да запишат свободна докторантура? Ако те представят текст, който не струва, пак ли трябва да им се осигури такава, щом е записано в закон? И ако университетът е длъжен, трябва ли той да плати цената за тази свободна докторантура? Това са неща, които трябва да се изяснят“, коментира Христов.

Опит за ограничаване на свободата в университетите

“Университетът по дефиниция е пространство, което е свободно и в него свободно се конкурират мнения в търсенето на истина. Присъщи на университета са критическото мислене, дискусиите каква е истината. Законовите положения би трябвало да улесняват тази основна ценност и да подкрепят критическото мислене и напредването в знанието. А това, което аз чета в изказванията по проектозакона от страна на министъра на образованието Сергей Игнатов, поставя акцент върху кариерата. Акцентът върху кариерата предполага обратното, че който има повече власт, изказва истината, което ограничава свободата в един университет“, казва Ангелов.

Той смята, че не може да се говори по принцип, че защитата на докторантура трябва да става на 25-30 години и това не може да е самоцел.

“В социалните и хуманитарни науки е необходим жизнен опит за израстването в кариерата. Трудовете за големите докторати и за професурите много трудно могат преди 40 години да се направят, защото има нужда от натрупване на определен опит, за да се направят тези изследвания “.

Тезата му се поддържа и от Христов. “Затова няма деца гении хуманитаристи, макар че има деца гении математици“, казва той.

Ангелов и Христов са на мнение, че законопроектът позволява да се съсредоточи твърде много власт в силните фигури в даден ВУЗ.

“Ръководството на университета може да контролира изцяло не просто кариерата, а мисленето на преподавателите, изключвайки всяка критика. То така може да подбере състава на комисията, пред която се осъществява защита, че тя да наложи волята на ръководството“, казва Христов.

В закона се казва, че оценяването на дисертационен труд и на кандидатите за научни длъжности се извършва от научно жури, което се определя за всяка конкретна процедура със заповед на ректора на висшето училище или на ръководителя на научната организация по предложение на факултетния или научния съвет. “След като властта за провеждането на конкурса е съсредоточена в ректора, тогава каква гаранция има, че с тази власт не може да се злоупотребява“, коментира Ангелов.

В същото време законът казва, че членовете на научното жури се избират чрез жребий от Национална листа на журита по научни области, а при възможност и по направления и специалности, което, според Ангелов, създава объркване.

“Кой ще определя националната листа от хабилитирани лица? Казва се, че това ще става по предложение на университети и др., но не и кой ще определя състава ѝ. Ако това ще е министерството, това означава сериозен политически контрол“, посочи Ангелов.

Според Христов законопроектът създава дълбоки зависимости, защото развитието на младите учени зависи изцяло от влиятелните фигури в техните учебни заведения. “Факултетният съвет, който обикновено е доминиран от тези влиятелни фигури, на практика може да предреши комисията по един конкурс за докторантура“.

Христов вижда проблем и в това, че министърът на образованието може да се намеси във всеки един конкурс и да го спре и това няма пред кого да се обжалва, тъй като предвидената за обжалване арбитражна комисия се намесва и произнася само при приключили процедури.

Отпадането на шифрите на специалностите може да доведе до проблеми

Христов смята, че отмяната на шифрите на специалностите ще доведе до абсурди и научните разработки няма да бъдат оценявани от възможно най-тесен специалист. “Може да се стигне дотам специалист по езикознание, който е филолог, да оценява работа по теория на литературата, която също е филологическа специалност “, посочи той.

Според него хората, които са писали закона, не си дават сметка за сложната структура на Софийския университет. “Повечето хора в СУ преподават във външни факултети. Теоретично един философ може да преподава на филолози, но основанието да го прави е, че има определен шифър “, каза той.

“Когато шифрите отпаднат, технически това би довело до война между факултетите. Аз преподавам в Центъра по източни езици и човек от центъра може да каже: “Защо да води теория на литературата външен човек, след като ние също разбираме от литература. Това би означавало драстична редукция на щатовете за преподаватели, които водят часове извън своята специалност в други факултети“, коментира Христов.

Процедурите да не се спускат отгоре

Според Ангелов не трябва всеки път отгоре да се спуска хабилитацията, а да си я поиска ученият. Според него ученият трябва да има право след като е направил някакво изследване, да каже: “Аз заявявам, че това мое изследване може да бъде защитено като хабилитационен труд“ – било то доцентски или професорски, и това негово предложение да бъде прието. “Не титлата трябва да е водещата, а да е водещо изследването“, убеден е Ангелов.

Христов също е на мнение, че липсата на конкурси спира развитието на младите учени много повече от стъпалата, които трябва да бъдат извървени.

Липсата на конкурс спира развитието на младите учени. “Ако в този закон беше залегнала разпоредбата един преподавател да не може да заема два щата в различни университети, това щеше да е много по-голям принос за израстването на младите учени, отколкото журито. Не че журито е маловажно само по себе си.

"Това, което имаме в момента в закона е указанието, че един научен работник не може да участва в акредитацията на повече от един университет, но аз познавам колеги, които заемат осем професорски щата. Това са места, които биха могли да заемат млади учени. Понякога младите учени нямат време да израстват, защото нямат време да пишат. А нямат време да пишат, защото са натоварени да работят по проекти, работата по които на практика не се отчита“, коментира Христов.