Цар Борис III: тайната смърт и от края към началото

На 28 август 1943 г., събота, в 16.22 часа си отива от този свят цар Борис III. На този ден по стар стил се отбелязва и Успение Богородично. От траурната музика по Радио София поданиците на Царство България узнават, че страната е останала без държавния си глава в един сложен и наистина преломен момент.

Синтезираната биография на последния български монарх, с чието написване се е заел Николай Поппетров, отделя доста странници на това "ключово събитие". Включително и на версиите около смъртта на царя, където въпросите си остават отворени, доколкото кончината на Борис III е "една от основните загадки в българската история след 1918 г.". Още повече че през "царския край" най-добре се провижда неговият жизнен път и управление – отвъд черното и бялото.

Интересното е, че никой от съвременниците не оставя обстойни сведения около кончината на царя.

Богдан Филов, тъй обстоятелствен по други поводи, тук е особено пестелив в дневника си, а именно той е основно действащо лице – организира царското погребение и става един от регентите. Бившият правосъден министър Васил Митаков, който също си води огромен дневник, е "далеч от събитията", а Димитър Пешев, спасителят на българските евреи, в този момент боледува. Единствено царица Йоанна се спира в късните си спомени на тази лична за нея трагедия.

Твърде оскъдни свидетелства от "първо лице".  А те са важни, още повече че кончината на монарха идва съвсем скоро след последната му среща с Хитлер (14 август 1943 г.). Заради напрегнатата международна обстановка той не заминава за Евксиноград и остава близо до столицата. На 19 август изглежда, че получава лека сърдечна криза в Царска Бистрица, която след два дни се повтаря. Лекарите го отдават на пренапрежението и на 23 август той отново се връща в София, консултира се с д-р Балабанов и дворцовия лекар д-р Александров. Малко след това пак му прилошава. Вечерта състоянието му се влошава, отново го преглеждат лекарите. Първата диагноза е "криза от жлъчка".

Най-вероятно е получил сърдечен инфаркт предишната вечер. През нощта царят се влошава и решават да викат на помощ лекар от чужбина – проф. Зайц от Берлин. Оказва се, че клиниката на професора е бомбардирана и буквално го вадят от развалините, за да го качат на аероплана за София. В 21 часа вече е в двореца Врана. Заедно с българските си колеги д-р Цончев и д-р Разсолков той констатира заболяване, локализирано в сърцето (тромбоза).

На 23–24 август заболяването на монарха се пази в тайна. Освен тесен кръг "посветени" в София, с "проблема" са наясно единствено Хитлер и Гьоринг. В София пристигат и още двама немски лекари – проф. Епингер (вътрешни болести) и проф. Фердинанд де Кринис (невролог).

Чак на 25 август Дворецът излиза с официално съобщение за болестта на царя. Радио Лондон съобщава новината в емисиите си. Организиран е молебен за здравето на монарха.

На 28 август вечерта е оповестена смъртта на цар Борис III. Според официалното съобщение "смъртта е последвала от запушване на лявата сърдечна артерия, двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка". Документът е подписан от докторите Киркович, Даскалов и Александров и е преподписан от правосъдния министър Константин Партов, който е и пазител на държавния печат. Няма данни да е извършвана аутопсия. Или, ако е правена, е била само частична – заради балсамирането на тялото преди траурните церемонии.

Обявен е 40-дневен траур. От 29 август в 5 часа сутринта започва поклонението пред тленните останки на последния владетел на Третото българско царство. Отначало в дворцовия параклис – за да си вземат сбогом най-приближените. Сетне в 11 часа тялото на Борис III е пренесено в катедралния храм "Св. Александър Невски" и остава там до 5 септември. По данни на Н. Поппетров в траурните прояви вземат участие около половин милион души, което означава сбогуване от национален мащаб. Общото усещане е, че със смъртта на царя – и то точно в този момент – България е изложена на непредвидими заплахи в бъдеще.

Тайната на царската смърт

В книгата на Николай Поппетров подробно са изложени основните версии и хипотези, витаещи около смъртта на цар Борис III. И те трябва да бъдат изброени последователно, тъй като нямаме нови документи или доказателства, които да опровергават една или друга от тях.

Първата – и най-разпространената по време – е, че е отровен от нацистите. За което се носят всевъзможни легенди още от 1943 г. Разказва се, че му било прилошало едва ли не веднага след срещата с Хитлер, където са му сипали "нещо", че са го качили полужив в самолета, или пък, че е бил убит във въздуха – отровен с кислородна маска. Съответно знаменитите немски лекари, изпратени в София, са имали задачата да покрият престъплението и да внушат друга диагноза. Тази версия е обрасла с множество разклонения и най-интересното в случая е, че се е поддържала както от комунистите, така и от монархистите. Макар и по различни причини.

Излъчващата от СССР  нелегална радиостанция "Христо Ботев" веднага внушава, че в смъртта на смъртта на царя има нещо загадъчно и че е виновен лично Хитлер. Явно такава е била и пропагандната съветската теза, целяща да вкара "клин" между стотиците хиляди българи (оплакващи покойния си владетел и силно обезпокоени за бъдещето си) и Третия райх. Очевидно приемането на тази версия за автентична би извадило България от оста Рим-Берлин-Токио и би променило съотношението на силите в полза на Москва и на нейните съюзници. По този начин тя превръща цар Борис III (набеден за стожер на монархофашизма) в жертва на нацистите, но всичко това са съображения, които биха били от значение с по-късна дата. Важен е бил непосредственият ефект.

Тезата, че цар Борис III е убит от германците, се споделя изцяло от царското семейство. За това пише в спомените си царица Йоанна, пред т.нар. Народен съд същото намеква и княз Кирил, княгиня Евдокия поддържа тези съмнения. Съответно то е "общо място" за монархистите.

Тук обаче изниква един въпрос, който поставя в книгата си и Николай Поппетров: а защо им е на германците да убиват българския цар? Да, той извърта и непрекъснато "клинчи" в политиката си, включително на последната среща с фюрера, но нали те са в състояние да го притискат и да получат желания резултат. Нима след неговата смърт български войски отиват да се сражават на Източния фронт? Не. Друго е и отношението на Хитлер към "увъртащи" се държавни глави като унгарския адмирал Хорти например. Той е арестуван и държан под контрол в Германия. Едно евентуално "заложничество" на цар Борис III или на престолонаследника Симеон не би ли имало по-стряскащ ефект?

И второ, немските дипломатически  източници и документи свидетелстват, че смъртта на цар Борис III е шок за Третия райх. Германската страна също поддържа версията за убийство, но търси извършителите другаде. В дневника на Гьобелс е отбелязано, че фюрерът, изпаднал в истерия, обвинявал италианците. За отровителка е набедена принцеса Мафалда, сестрата на царица Йоанна, която впоследствие е арестувана от нацистите и загива в Бухенвалд.

Сред другите версии са "съветската" и "британската". Тримата немски лекари в София допускат, че е възможно срещу монарха да е била използвана "змийска отрова", което носело британски почерк. В тази "британска версия" на принцеса Мафалда е отредена спомагателна роля.

Що се отнася до версията, че в основата на всичко това са руснаците, за нея също липсват реални свидетелства. Има легенда, че Борис III се бил отбил в руската легация и е отровен при почерпка. Но тя няма документално потвърждение. Николай Поппетров посочва в анализа си, че Москва няма причини да отстрани царя, по което може да има съмнения. Една дестабилизирана България би била по-лесна плячка за дългосрочните съветски интереси. А цар Борис – заради подкрепата, с която се ползва сред населението и с умението си да лавира – е бил пречка в очите на Сталин. Тезата е налице, но доказателства – включително през евентуални български извършители – липсват.

Накрая остават версиите за самоубийство или естествена смърт.

Проф. Александър Цанков в задграничните си мемоари "Моето време" твърди, че царят не е издържал на натиска, изпаднал е в депресия и се е самоотровил. Тази версия има своите, макар и малобройни привърженици.

Що се отнася до обяснението, че царят е починал от естествена смърт, то се засилва през последните години. В своите спомени царският лекар д-р Драгомир Александров е категоричен в заключенията си. Още в края на 60-те години зад тази хипотеза застават западногерманският историк Хелмут Хайбер и проф. Илчо Димитров.

Но съмненията са факт и те подхранват "легендата цар Борис III". Легенда, която Николай Поппетров се опитва да подложи на дисекция в своята "синтезирана биография". Неговата цел е да "провиди" държавния глава отвъд венцехваленията и заклеймяванията, човека отвъд митовете, конструирани включително с негова помощ. И ми се струва, че в голяма степен успява. Това е най-малко "агиографската" и най-премерената досега биография на цар Борис III след книгите на Иван Йовков, Пашанко Димитров, Стефан Груев и Недю Недев.

Вътре открих и един любопитен факт, който не знаех: в първата двутомна история на България, излязла след 1944 г., в която Борис III е описан като монархофашист, краен реакционер и кръвожаден владетел, се твърди, че той е починал вследствие на прекомерна употреба на алкохол. В следващите издания обаче това "твърдение" изчезва.

Цар Борис III – отвъд черното и бялото

Големият въпрос, разбира се, си остава: кой е цар Борис III? И каква е равносметката на неговото управление като държавен глава (3 октомври 1918–28 август 1943) за българския ХХ век?

В "синтезираната характеристика", дадена в края на книгата, се прави опит да се очертае неговият политически стил. Защото образът му и до днес е спорен и противоречив. 

Кое е било най-характерното за политиката на цар Борис III? Да сме винаги "и с тия, и с ония", па "да са живи предни зъби", сиреч да търпим, както е обичал да казва сам той с усмивка? Приписват му се какви ли не политически афоризми. Че бил "единствен българофил" в страна, в която елитът е или с Германия, или с Великобритания и САЩ, а народът му е с Русия. Че било по-добре "да има черен хляб, отколкото черни забрадки".

Александър Цанков в спомените си настоява за царя следното: "Нагаждаше се към свършените факти, които отпосле умело използваше". Приписва му се "умело въжеиграчество", което многократно му помага да оцелее (и при Стамболийски, и след смутовете от 1923 г., и след преврата на Военната лига през 1934 г.).

Той държи да е доста по-различен от баща си цар Фердинанд и даже възприема сам себе си като жертва на неговия личен режим и възпитателен метод. Иска да бъде "народен цар", скромен управник, "плът от плътта" на своите поданици. И работи над този мит (с помощта и на свита от интелектуалци като Елин Пелин и проф. Александър Балабанов, Константин Щъркелов и Александър Божинов). Разкази и истории за многобройните му и неочаквани срещи с простия народ присъстват в читанките и из масовото съзнание, подхранват се от многобройните му пътувания в страната и своевременната му лична намеса при мащабни природни бедствия (като Чирпанското земетресение или Видинското наводнение). Този мит е затвърден и разгърнат в прижизнените му биографии като "Борис III – цар на българите" от Ненчо Илиев (8 издания) или "Борис. Царственият воин" от Борис Маковски (3 издания).

Прословути са и личните му колебания. Склонен е да отлага всяко нещо до безкрайност, все търси обиколни пътища. Константин Муравиев свидетелства как рязко прекратява една вечеря в двореца, на която вътрешният министър Петър Габровски се опитва да получи категоричното му становище по антиеврейското законодателство. Поради което има толкова много спорове за ролята му около спасяването на българските евреи, на което в книгата на Николай Поппетров е отделено малко място. А това е факт от изключителна важност. Цар Борис III гледа да избягва всеки "парещ картоф", което го принуждава да спре депортацията на евреи от пределите на царството (след гражданското надигане и реакцията на Св. Синод), въпреки че първоначално е дал съгласието си. Така в лагерите на смъртта са изпратени обаче 11 343 евреи от т.нар. "новоприсъединени земи". Решение, абсолютно характерно за "гъвкавия" му начин на управление. 

Цар Борис III е имал трудно детство, носещо отпечатъка на изключително властен и тираничен баща. До края на дните си той често мени решенията си и е непостоянен в реакциите си. И тайният му съветник Любомир Лулчев, и премиерът Богдан Филов привеждат десетки примери в дневниците си за неговия психически дискомфорт. Той  непрекъснато се оплаква, че не знае как да постъпи, или е склонен на абдикация. В това отношение особено разтърсващи са публикуваните наскоро спомени на Христо Калфов, бивш председател на Народното събрание и близък на царя от военните му години, който го представя като болезнено депресивен и дори малодушен човек.

Общо място във всички цитирани дотук спомени са оплакванията на цар Борис III, че "няма хора", че е "заобиколен от нищожества" или че България е неуправляема страна, в която всичко е изкористено на дребно. Симпатизиращи му политици като д-р Н. П. Николаев, който пише негова биография в емиграция, го смятат за "цар демократ, комуто тежи ролята на диктатор".

Британският историк проф. Ричард Крамптън в своята "Кратка история на България", която Н. Поппетров не цитира, е склонен да допусне, че Борис III търси опипом път към някакъв контрол, без да му е докрай ясно каква политическа система в България ще произтече от него: "Ако е следвал някакъв модел, което не е твърде вероятно, той е бил по-вероятно този на румънския крал Карол, чието внимателно манипулиране на съществуващите цивилни политици много по-добре съответства на метода, следван на юг от Дунава. "Контролираната демокрация", която се развива в България, е доста сходна с "насочваната демокрация" на крал Карол".

В опит да диагностицира царуването на Борис III, Николай Поппетров стига до извода, че то е синтез от опитите на един човек "да бъде едновременно решителен и безкомпромисен фактор, оставайки си уязвима личност". Лично за мен по-интересен е друг един "синтез": как от управлението на цар Борис III оцелява митичната спойка между "личен режим" и "управник от народа". И как съответно тя продължава да проработва колективното въображение на българите не само в края на ХХ, но и в началото на XXI век.