Три пътя към върха

Бийтълс са най-големите. Това е. Точка. Tutto qua. Не искам да споря. Разбира се, можете да изкажете други мнения. Но не очаквайте от мен да вляза в дискусия по въпроса. Period.

А защо са най-големите? Защото Ленън-Маккартни са най-големите.

След като изяснихме този въпрос, на преден план излиза втори: кои са другите водещи композитори в челната тройка? Имам отговор и на този въпрос: Джагър-Ричардс и Рей Дейвис.

Сега вече става трудно: а кой е на второ и кой на трето място? Намирането на отговор(а) всъщност е целта на моя пост.

Ленън-Маккартни бяха удивителни новатори, революционери както в музиката, така и в културата изобщо. Ако търсим паралели в другите изкуства, трябва да споменем Пикасо (не че си падам много, но не мога да отрека широтата на неговия талант), Кафка, Джойс, Майлс Дейвис. (Жалко, че не мога да включа тук и Тадей Погачар).

Мик и Кийт, от своя страна, създадоха може би най-последователната поредица от чисто рок парчета. (Не съм забравил потреса, който изпитах, когато за пръв път чух Satisfaction, и даже още ме тресе, когато го чуя отново). Може да се каже, че Ролинг Стоунс дефинираха понятието за рок група. Преди няколко години в телевизионно студио се бяха събрали 3-4 известни наши рокаджии, които (не помня вече какъв беше поводът) дискутираха какво прави Стоунс толкова големи. Изказаха се какви ли не мнения, но нито един не се сети да каже главното: the sound, саундът - това са Стоунс, от 1963 та до днес.

Именно този непогрешим звук определя тяхната идентичност вече повече от шест десетилетия. Интересното е, че паралелно, пак от техните най-ранни години, в музиката им се прокрадва една романтична, дори сантиментална нишка (As Tears Go By, Lady Jane). А може би още по-странно е, че от края на 60-те тази линия се проявява най-отчетливо в техните кънтри парчета, които остават някак си на заден план, заглушавани от грохота на китарите и барабаните. Чуйте Sweet Virginia или Waiting On A Friend и ще доловите в целия му обем таланта на тандема Джагър-Ричардс.

*

Представете си слънчев, мързелив летен ден, може би неделя. Какво искам да слушам? Бийтълс, Стоунс? Не, ето това:

The taxman's taken all my dough
And left me in my stately home
Lazing on a sunny afternoon.

Sunny Afternoon (1966), един от най-големите хитове на Кинкс, изпят с характерния провлачен глас на Рей Дейвис, техния гениален композитор, текстописец и frontman. На пръв поглед eдна лежерна лятна песен, всъщност - остроумна сатира. Разказвачът е богаташ, който се оплаква от непосилните данъци и финансовия си крах, като същевременно се опитва да запази привидно безгрижно примирение, все пак е спасил своето имение. (1966 трябва да е била трудна година за богатите в Англия, защото по същото време от данъчното бреме се оплаква и Джордж Харисън (Taxman). Именно този контраст – между жизнерадостната, леко закачлива мелодия и по-скоро горчивия текст - придава на песента неочаквана дълбочина: съчетание от меланхолия, хумор и типична английска сдържаност, което Рей Дейвис пресъздава блестящо.

За мен Рей е един от най-големите разказвачи в поп и рок музиката. Най-добрите му песни са като миниатюрни разкази. На моменти човек го възприема по-скоро като писател, отколкото като автор на песни. Докъм средата на 60-те речникът на поп песните е крайно ограничен, доминиран от love, baby, heart, kiss, She Loves You. По същото време Рей Дейвис пише вече за градската бедност (Dead End Street); английската идентичност (Victoria); модернизацията и унищожаването на стария свят (Village Green); консуматорството (Dedicated Follower of Fashion); алкохолизма (Alcohol); екологията и индустриализацията (20th Century Man). Чудно ли е, че текстовете на Дейвис са най-интересните от трите авторски тандема, които сравняваме?

Кинкс никога не станаха супер група от калибъра на Бийтълс и Стоунс, и за това има конкретна причина. Забраната да концертират в САЩ през втората половина на 60-те – когато бяха в своя апогей - ги лиши от възможността да завладеят стадионите и най-богатата публика в света, както направиха техните преки конкуренти. Това значително ограничи обхвата на тяхната популярност, макар и да не се отрази на качеството на работата им.

*

Не, не съм забравил композитора Рей Дейвис. Как бих могъл да забравя You Really Got Me и създателя на може би най-легендарния риф в рок музиката, пътепоказателя на хардрока. Или онази сплав от рок, кънтри, блус, малко джаз, малко водевил и градски песни, очертаваща профила на късното му творчество и намерила най-завършена форма в Muswell Hillbillies (1971), моя любим албум, не само на Кинкс.

От дълбините на интернет извлякох следното сравнение: Ленън-Маккартни са ненадминати в създаването на велики песни; Рей Дейвис е ненадминат в създаването на велики герои.

Тук няма какво да се добави.

И това не е просто красива фраза. Пусни си Muswell Hillbillies и след малко вече познаваш героите на Рей Дейвис, сякаш живеят на твоята улица; (между другото, Muswell Hill е предградие в северен Лондон, където са отраснали братята Рей и Дейв Дейвис):

- разочарованият (The wonderful world of technology, napalm hydrogen bombs biological warfare, I'm a twentieth century man, but I don't want to be here) от „20th Century Man“;

- параноикът (Well the milkman's a spy, and the grocer keeps on following me, and the woman next door's an undercover for the K.G.B.) от „Acute Schizophrenia Paranoia Blues“;

- преуспелият, който се сгромолясва в низините (Here's a story about a sinner, He used to be a winner, But… it turned him to the booze) от „Alcohol“;

- или нещастната дебела Ани от „Skin and Bone“, която става жертва на манията по диетите (Now she looks like skin and bone).

Обобщавайки, можем да кажем:

При Ленън-Маккартни акцентът е върху песента.

При Джагър-Ричардс – върху саунда.

При Рей Дейвис – върху героя.

Ленън-Маккартни промениха представата за популярната музика. Джагър-Ричардс създадоха звука, по който разпознаваме рока. А Рей Дейвис насели песните си с хора, които помним като герои от добър роман.

Мисля, че моята класация вече е ясна. Ако изхождаме от широтата на таланта им, оригиналността и значението на творчеството им, аз подреждам конкурентите така:

1. Ленън-Маккартни
2. Рей Дейвис
3. Джагър-Ричардс

За първото място вече се изказах.

За второто и третото съм готов да споря.

*Текстът е от фейсбук профила на автора.