Българите даряват повече кръв, но системата продължава да разчита на близките на пациентите

През 2025 г. в България са извършени 182 154 кръводарявания – с около 1.5% повече спрямо предходната година. На пръв поглед това е добра новина. След пандемичния спад броят на даряванията продължава да се възстановява и достига най-високите си стойности за последните години. Но зад този ръст стои една далеч по-неудобна истина - българската система за снабдяване с кръв продължава да зависи в огромна степен от хора, които даряват, защото техен близък вече се нуждае от лечение.

Данни, представени от Националния център по трансфузионна хематология на 59-ата Национална конференция по трансфузионна хематология през юни 2026 г., показват, че от 180 953 безвъзмездни кръводарявания през 2025 г. едва 33 358 са отчетени като доброволни извън семейния модел. Това са 18.4% от всички безвъзмездни дарявания.

Останалите 147 235, или 81.5%, са близкородствени. Така дори при ръст на общия брой кръводарявания основната структура на системата почти не се променя. България събира повече кръв, но продължава да разчита най-вече на ситуацията, в която пациентът влиза в болница, а неговото семейство започва да търси кой може да дари. Това е съществената разлика между система, изградена върху редовно доброволно кръводаряване, и система, която компенсира недостига чрез социалната мрежа на пациента.

Официалните данни показват, че доброволните дарявания все пак се увеличават. През 2024 г. те са 31 191, а през 2025 г. достигат 33 358 – ръст от 6.9%. Даряванията на стационарен екип нарастват със 7,5%, а тези на подвижен екип – с 6.4%. Това е положителна тенденция. Но стартовата база остава твърде ниска, за да промени общата картина. При повече от 180 хиляди безвъзмездни дарявания годишно едва около една пета идват от хора, които даряват извън конкретна нужда на свой близък. Именно това прави проблема структурен, а не кампаниен. България няма само нужда от още няколко хиляди дарители. Тя има нужда от промяна в начина, по който тези хора влизат и остават в системата.

Новите дарители продължават да са недостатъчни

Друг важен показател е делът на хората, които даряват за първи път. През 2024 г. те представляват 22.77% от всички дарители, а през 2025 г. делът им се покачва до 24.9%. Това е подобрение, но нивото остава под стойностите от предходното десетилетие, когато първичните дарители са били над 26–29% от всички. Тази тенденция е важна, защото всяка устойчива донорска система се нуждае не само от редовни дарители, но и от постоянен приток на нови хора. Ако броят на първичните дарители не расте достатъчно, системата постепенно започва да зависи от една и съща активна група. Това работи известно време, но не решава проблема в дългосрочен план. Възрастовата структура също показва ясно къде е невралгичната точка.

Най-активните дарители през 2025 г. са хората между 31 и 40 години, следвани от тези между 41 и 50. Групата 21–30 години е чувствително по-малка. Това означава, че най-голямата част от донорската база вече е в средна възраст, а привличането на по-млади хора не е достатъчно, за да гарантира подмяната на поколенията, като това не е само демографски детайл, а въпрос за това кой ще дарява след десет години.

Кръводаряването в България зависи силно от мястото, където живееш

Още по-видима е разликата между отделните части на страната. През 2025 г. НЦТХ отчита 42 389 кръводарявания само за района на София, докато във Враца те са 1 910, във Видин – 1 216, в Кюстендил – 1 532. В Лом броят пада от 1 810 през 2024 г. на 1 072 през 2025 г., докато в Монтана се увеличава до 1 486. В други части на страната има обратна картина. Благоевград достига 7 859 дарявания, Бургас – 9 812, Плевен – 9 291, Велико Търново – 3 671. Във Варна обаче има спад от 13 687 на 13 330, в Силистра от 1 977 на 1 733, а в Търговище от 1 958 на 1 707.

Тези различия трудно могат да бъдат обяснени само с нагласите на населението, по-вероятно е те да показват комбинация от достъп до центрове, работно време, кадрова обезпеченост, наличие на мобилни екипи, активност на местните болници, университети и работодатели. Когато в едни райони системата успява да организира значително повече кръводарявания, а в други има траен спад, въпросът вече не е само искат ли хората да даряват, а може ли системата да стигне до тях.

Системата признава, че няма достатъчно хора, които да я поддържат

Най-сериозният проблем обаче може би е кадровият. В националната трансфузионна система работят общо 777 души. От тях 153 са лекари, 196 медицински сестри и 181 медицински лаборанти. Намаляващия брой на работещите в центровете, отделенията и лабораториите по трансфузионна хематология си остава сериозен проблем. Към системата има 72.5 незаети щатни бройки, или 8.53% от целия щат. Най-големият недостиг е в района на София, където незаетите места са 44.5. От липсващите кадри 23 са лекари, 26 медицински сестри и 20 медицински лаборанти.

Още по-тревожен е фактът, че пет отделения по трансфузионна хематология работят само с един лекар – в Кюстендил, Смолян, Добрич, Ловеч и Разград. Други 13 разполагат едва с двама, което означава, че цялата дейност по кръводаряване, диагностика и осигуряване на кръв в значителна част от страната зависи от изключително малък брой специалисти. Това има своите обяснения – няма хора, тези, които работят в системата имат ниски заплати, специалността не е атрактивна за лекарите. Може би така ще си обясним и защо мобилното кръводаряване остава ограничено.

Мобилното кръводаряване не е само въпрос на линейки

Кръводаряването чрез подвижни екипи в отделенията е сведено до минимум, като причините са липсата на кадри и специализирани транспортни средства. Това е особено важно, защото мобилните екипи са един от най-ефективните начини за привличане на нови дарители. За човек, който никога не е дарявал, много по-лесно е да го направи на работното място, в университета или в организирана акция, отколкото сам да потърси кръвен център и да отдели време за процедурата.

Ако системата няма достатъчно екипи, тя губи не само конкретното даряване в конкретния ден, губи и възможността този човек да се превърне в редовен дарител. Затова инвестицията в мобилно кръводаряване не може да бъде само покупка на автомобили (повечето от които са дарени от инициатива). Ако няма лекари, медицински сестри и лаборанти, които да работят в тях, наличието на техника няма да промени нищо.

Сградите и техниката също са част от проблема

Кадровият дефицит се допълва от друг сериозен структурен проблем – остарялата материална база. Данните показват, че основен ремонт на повечето бази не е правен. За възстановяването на части от сградата на НЦТХ са необходими между 12 и 20 млн. лв. за пет години, но още по-тревожни са данните за оборудването. След 2007 г. не е извършвано цялостно технологично обновяване на центровете и отделенията.

Част от апаратурата е закупувана фрагментарно след 2010-2011 г., което е довело до използването на различни системи и тестове в различните центрове. И така е налице нарастващата амортизация и необходимост от дублираща техника. Автомобилният парк също е остарял, като значителна част от превозните средства са от около 2000 г. Така системата, от която зависят операции, онкологично лечение, интензивна медицина и спешна помощ, работи с инфраструктура, за която самите специалисти признават, че се нуждае от спешно технологично обновяване.

Парите не са малко, но системата признава, че не са достатъчни

През 2025 г. по Наредба №5 са отпуснати малко над 20,14 млн. лв., от които са изразходвани 20,06 млн. лв. Най-голямото перо (над 11,28 млн. лв.) е за медицински изделия за изследване на дарената кръв за трансмисивни инфекции. Други 3.15 млн. са за имунохематологична диагностика, а близо 5.59 млн. лв. – за вземане, преработка и съхранение на кръвта. Въпреки това парите продължават да не стигат.

Проблемът очевидно не е само в абсолютния размер на бюджета, а и в начина, по който е организирано финансирането. Центровете са бюджетни структури, докато отделенията и лабораториите в болниците функционират в търговски дружества. Това създава различни механизми за финансиране на една и съща трансфузионна верига. Затова е нужна преоценка на този модел, остойностяване на дейностите и включването им в клинични процедури и пътеки, защото системата вече е стигнала до извода, че настоящата финансова конструкция не отговаря достатъчно добре на реалната цена на труда и дейността.

Има и проблем с начина, по който кръвта се използва

Най-малко обсъжданият проблем е, че въпросът не е само колко кръв се събира, а и как се използва. Продължава да е тревожна практиката в някои лечебни заведения да се преливат големи количества кръв и кръвни съставки, особено в хирургични и кардиологични отделения, включително прясно замразена плазма вместо плазмозаместващи препарати.

Сред причините са посочени високата цена на алтернативите, ниската административно определена цена на плазмата и недостатъчната информираност на част от клиницистите за точните показания за прилагането и, което е съществена част от дебата. Ако държавата иска да намали недостига на кръв, не може да работи само върху страната на предлагането – още дарители, още акции, още кампании, тя трябва да работи и върху търсенето. Всяка ненужно използвана единица е единица, която друг пациент може да няма. Затова рационалното използване на кръвните компоненти, обучението на клиницистите и контролните болнични комисии са също толкова важни, колкото и самото кръводаряване.

Системата за кръводаряване оцелява, но не се модернизира достатъчно бързо

Когато всички показатели бъдат поставени един до друг, се очертава ясна картина - броят на кръводаряванията расте, но повече от 80% от безвъзмездните дарявания продължават да са свързани с роднини и близки на пациента. Има ръст на доброволните дарители, но той остава недостатъчен, за да промени модела, има и региони с висока активност и други с тревожно ниска. Налице е недостиг на персонал, десетки незаети места и отделения, работещи с един или двама лекари, както и остаряла техника, амортизиран автомобилен парк и сгради без основен ремонт от десетилетия. Факт е мобилното кръводаряване, което самата система признава, че е сведено до минимум. Налице са проблеми с финансирането, информационната система и координацията между отделните структури, което вече не е въпрос на една кампания, а на държавна политика.

Пациентът не трябва да бъде последната възмжоност на системата

Най-големият проблем на сегашния модел остава зависимостта от заместителното кръводаряване, то работи, защото българите са принудени да се мобилизират за близък човек, но точно тази готовност прикрива слабостта на системата. Докато семействата успяват да намерят дарители, кръвта в крайна сметка се събира и непосредствената криза се преодолява. Така системата функционира, но функционира с помощта на един скрит ресурс – социалната мрежа на пациента.

Но тя не е еднаква за всички. Самотният възрастен човек няма същите възможности като служител в голяма компания. Човекът, чиито близки са в чужбина, няма същите възможности като човек с голямо семейство. Пациентът в малък град няма същия достъп до дарители като човек в София. Затова кръвоснабдяването не може дори косвено да зависи от това колко приятели, роднини и колеги има пациентът. Близките трябва да могат да даряват кръв, но тя трябва да влиза в общия резерв, а не да се превръща в неформално условие за лечението на конкретен човек.

България има нужда не от закърпване на системата, а от нов модел

Необходима е национална политика за развитие на трансфузионната хематология, актуализация на нормативната база, по-добро финансиране, технологично обновяване, модернизиране на автомобилния парк, подобряване на възнагражденията и осъвременяване на начина, по който се насърчава доброволното кръводаряване.

Следващата стъпка следва да бъде тези констатации да се превърнат в измерим план, защото не ни трябват просто повече дарители, а повече редовни и доброволни дарители и повече млади хора, които се връщат след първото даряване.

Системата трябва да намери начин да организира повече мобилни акции, да разгледа състоянието на даряването на кръв в регионите и да мотивира хората, които работят в нея, както с пари, така и със специалисти.

Крайната цел е кръводаряването наистина да стане доброволно и безвъзмедно, за да сме сигурни, че пациентът никога няма да бъде поставян в ужасното положение да си търси кръв.