За водния сектор и еклерите

С публикацията си от 3 ноември за неразбориите във водния сектор Мediapool хвърли камък в блатото на родната бюрокрация – и слава Богу – крайно време беше.

Поне две генерални дирекции в Европейската комисия години наред чакат да предприемем някаква стъпка в полезната посока, така щото порочният кръг на размитата отговорност най-сетне да бъде разчупен. Нашата страна е може би единствената в ЕС, където управлението на водния ресурс е безхаберно разхвърляно между 5 централни ведомства, но две от тях – Министерството на околната среда и водите (МОСВ) и Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) – все не могат да си поделят баницата. Това ми припомня думите на един френски експерт от времето, когато се създаваха басейновите ни дирекции: “Водният сектор на посткомунизма – казваше той – прилича на еклер. Всеки знае, че е сладък, но който го пипне – се цапа.”

Тук е редно да се подчертае, че проблемът не опира до министъра на околната среда и/или до министъра на регионалното развитие. Грешката е системна и затова напрежението ще продължи да съществува, независимо дали е в периметъра “Арсенова – Церовски”, “Чакъров – Гагузов” или “Караджова – Плевнелиев”.

Липса на координация на политики с финанси

Защото просто няма как МОСВ да управлява милиарден финансов инструмент и да носи отговорност за пречистването на отпадните води, а в същото време да няма никакъв административен лост спрямо действията (или бездействията) на водните оператори. В същото това време принципалът на държавните дялове във ВиК-дружествата хвърля огромни усилия в строежа на автомагистралите (дано да успее!) и ведно с това ръководи оперативна програма, която пък няма нищо общо с пречистването на водите – така циркът става пълен.

Прибавете към това, че Европа няма да търпи повече липсата на генерално планиране, а за изготвянето на въпросните планове на ВиК-операторите отговаря отново МРРБ. Срокът обаче изтича в края на тази календарна година, а до този момент нито един план (извън онези по програмата ИСПА) не е готов.

Проблемът става още по-сериозен поради факта, че Брюксел демонстрира трайно одобрение за процеса, по който бяха стиковани процедурите за финансиране на водните проекти по оперативна програма “Околна среда”. Което доказва, че въпреки политическото джафкане в два поредни мандата може да се свърши и полезна работа. Същевременно обаче това подсилва риска от липсата на професионално планиране за период от 15 до 20 години напред, защото – както вече бе споменато – ВиК-дружествата не разполагат с нищо друго, освен със закостенелите си 5-годишни планове, които са антипод на всяка идея за модернизация, обслужвайки единствено търговците на дребно.

Поредното предупреждение се “пече“

Европа обаче няма да ни позволи да работим на парче – това е повече от ясно, така че Мediapool са прави да бият камбаната – поредното писмо вече се “пече” в Брюксел и рискът от санкции е напълно реален. Размотаването с генералните планове за водните оператори и с наредбата за ВиК-асоциациите може да ни струва почти един милиард евро – колкото е остатъчният ресурс по първата приоритетна ос на оперативна програма “Околна среда”.

Но не бива и да очакваме, че писмото ще ни предложи решение. То само ще напомни, че сме поели ангажименти, че противоречието е заложено дълбоко и че се нуждаем от решителни стъпки и преустройство. Защото проблемът има много измерения – собственост, планиране, раздържавяване, естествени водосборове, ценова политика, социална поносимост, поправки в закона за водите и прочие. Брюксел обаче действа по утвърдени правила и не предписва рецепти. Там – дори и подсъзнателно – спазват принципа на един от първите бащи на европейския дух и Просвещение. Защото според Галилей “не можеш да научиш никого на нищо; можеш само да му помогнеш да го открие в себе си.”

Следователно възниква въпросът – кой е полезният ход на национално ниво в случая? Защото за месец и половина генерални планове не можем да напишем – това е ясно; а дори да ги напишем някога – те няма да вършат работа, защото са писани не там, където трябва.

Така че циреят на истината трябва да се спука и “еклерът” на ВиК-дружествата да се премести от едно място на друго. Водните оператори трябва да се намират там, където са басейновите дирекции – друго решение няма. Идеята не е нова и се предлага поне от 10 години насам, само че политическите кабинети на МРРБ получават адреналинов шок всеки път, когато я чуят. Поради същата причина изгубихме години в писане на нов закон за ВиК, който развиваше нелоши идеи, но който нямаше как да бъде приет, защото не решаваше основното противоречие и оставяше ВиК-операторите в ръцете на МРРБ, където вече не им е мястото.

Теории на оздравяването

Естествено – може да се теоретизира и в другата посока – да се преместят в МРРБ басейновите дирекции барабар с оперативна програма “Околна среда” – но едва ли има наивник, който да вярва, че до края на този програмен период това може да се случи. Докато преместването на една ВиК-дирекция от МРРБ в МОСВ е постижимо, макар и временно спасение. Защото горещият картоф за истинското преструктуриране няма да ни отмине – при това няма значение дали ще сливаме министерства или ще програмираме нова изпълнителна агенция за еврофондовете – това си остава наш проблем. Еврокомисарите искат резултати, а начините за постигането им са винаги повече от един.

И все пак би било добре, ако първата реформаторска стъпка в управлението на водния сектор бъде направена от настоящия регионален министър – защото при всеки следващ ще ни струва все по-скъпо. Трябва най-после да излезем от мандатното тесногръдие и да преодолеем ведомственото късогледство. Трябва освен това да приемем, че оздравителните действия понякога са болезнени и че най-добре си помага онзи, който си помага сам. Трябва обаче смелост, за да погледнем истината в очите и да признаем проблемите. Оттук нататък само безкомпромисният прагматизъм ще ни спаси от закъснението – за многообещаващи теории и стратегии вече нямаме време. Защото не бива да забравяме думите и на друг европейски духотворец – Оскар Уайлд – който ни напомня, че “обществото понякога прощава на престъпниците, но на мечтателите – никога.”

* Авторът е бивш ръководител на управителния орган на Оперативна програма “Околна среда“