Телефонът снима, никой не звъни на 112 или за това как се е прекъснала връзката с човешкото в Пловдив

Случаят от Пловдив, при който група непълнолетни е обвинена в извършването на жесток побой, довел до смъртта на човек, закономерно предизвика гняв, страх и обществено недоумение, защото поведението, което се описва, изглежда толкова далеч от представите ни за детството и юношеството, че първият въпрос почти неизбежно е как е възможно млади хора да достигнат до подобна степен на жестокост. Веднага след това се появява и лесното обяснение, че те "вероятно са психопати", защото, когато едно престъпление е отвъд собствените ни морални представи, имаме силна психологическа потребност да поставим извършителите в отделна категория, тази на болните, чудовищата или хората, които са фундаментално различни от нас.

Този начин на мислене е разбираем, защото възстановява чувството ни за ред и безопасност. Ако подобни действия могат да бъдат извършени само от "някой, който е "ненормален", тогава останалите можем да продължим да вярваме, че между нас и крайното насилие съществува ясна и непреодолима граница. Психологията и психиатрията обаче дават далеч по-сложен и неудобен отговор, защото човек не е необходимо да страда от тежко психично заболяване, за да бъде способен на изключителна жестокост, а самият факт, че е извършено такова деяние, не представлява психиатрична диагноза.

Насилието никога не започва с първия удар, защото преди физическото посегателство обикновено вече е настъпило психологическо прекъсване между извършителя и човека срещу него. Човешката емпатия не е вродена и неизменна морална даденост, а способност, която се формира, развива и поддържа чрез отношенията ни с другите.

Детето постепенно се учи, че другият човек има собствен вътрешен свят, изпитва болка и страх, притежава граници и достойнство и че действията спрямо него имат реални последствия. То се учи също, че силата не дава автоматично право, че импулсът не е равнозначен на действие и че свободата винаги предполага отговорност. Тази подготовка започва в семейството, но не приключва там, защото развитието на детето продължава в училището, сред връстниците, в квартала, в отношенията с други значими възрастни и все по-често в дигиталната среда, която влияе върху идентичността, ценностите и моделите на поведение.

Именно затова крайното насилие може да бъде разбрано и като резултат от множество прекъснати връзки – между човека и болката на другия, между действието и последиците му, между свободата и личната отговорност, между детето и възрастния, който трябва да поставя граници, между семейството и училището, между първия тревожен сигнал и професионалната помощ, между институциите, които би трябвало да комуникират помежду си, и в крайна сметка между личността и собствената ѝ съвест. Когато достатъчно много от тези връзки бъдат отслабени или прекъснати, насилието започва да изглежда по-малко недопустимо, а страданието на другия престава да е естествена граница. Това не се случва непременно внезапно, нито се дължи на един единствен фактор, а по-често представлява постепенно развитие, при което агресията се нормализира, унижението започва да носи социален статус, съчувствието се възприема като слабост, а властта над по-уязвимия се преживява като доказателство за собствена значимост.

Особено важен за анализа на пловдивския случай е въпросът как конкретният човек се е превърнал в мишена. Ако разследването потвърди, че той е бил предварително избран, примамен и отведен на място, където групата го е очаквала, случилото се не може да бъде сведено единствено до внезапна ярост, импулсивност или неконтролирано тийнейджърско поведение. В такъв случай психологическият спусък е натиснат преди самото физическо нападение, в момента, в който жертвата е престанала да бъде възприемана като отделна личност и е бил сведен до един единствен етикет – "педофилът". Етикетирането има мощна психологическа функция, защото заличава индивидуалността и позволява върху конкретния човек да бъде проектирано цялото морално отвращение, което групата свързва с дадената категория. Той вече не е човек с име, биография, тяло, страх и право на живот, а се превръща в символ на злото, срещу което групата си представя, че има право да действа. Следващата стъпка е дехуманизацията, при която етикетът "педофил" се надгражда с определения като "изрод", "боклук" или "човек, който си го заслужава", докато жертвата постепенно бъде изключена от кръга на хората, към които важат обичайните морални правила.

Именно тук се включва механизмът, който Албърт Бандура определя като морално откъсване – способността на човека временно да не прилага собствените си морални принципи към конкретно действие, защото предварително е променил неговото значение. В тази психологическа рамка извършителят не мисли непременно, че измъчва и убива човек, а може да конструира вътрешен разказ, според който "се наказва педофил", "защитават се децата" или "се прочиства обществото от опасен човек". Така агресорът престава да преживява себе си като агресор и започва да се възприема като съдия, наказващ, отмъстител или защитник, а насилието вече не е само позволено, то може да бъде преживяно като морално правилно и дори героично.

Това обяснение по никакъв начин не отнема личната отговорност, даже показва колко опасно става насилието, когато получи морално оправдание. Човекът вече не просто преминава собствените си граници, а започва да вярва, че преминаването им е доказателство за добродетел. Именно върху такава логика се изгражда линчът – групата сама определя вината, сама произнася присъдата и сама я изпълнява, като по този начин заменя правосъдието с отмъщение и човешкото достойнство с колективна ярост. Към това се добавя груповата динамика, която не е просто сбор от индивидуалните нагласи на участниците, а самостоятелен психологически механизъм, способен да променя поведението на всеки от тях.

В групата агресията се усилва, а личната отговорност се размива, защото всяко действие на един участник се превръща в разрешение за следващия. Една обида прави по-тежката обида допустима, един удар улеснява втория, а когато някой прекрачи още една граница и останалите не го спрат, новото ниво на жестокост постепенно се превръща в групова норма. Филип Зимбардо свързва подобни процеси с деиндивидуализацията, при която човекът в определени групови ситуации губи част от усещането си за индивидуална идентичност и започва да се възприема преди всичко като част от колектива. Известният Станфордски затворнически експеримент от 1971 г., макар днес да е критикуван за методологичните си слабости, е важен не като доказателство, че всеки човек неизбежно се превръща в насилник, а като историческа илюстрация на въпроса доколко ролите, властта, груповите очаквания и усещането за безнаказаност могат да отслабят индивидуалните морални задръжки.

При груповото насилие действа и дифузията на отговорността, при която всеки участник субективно намалява значението на собственото си поведение. Един може да си каже, че само е нанесъл един удар, друг – че не е започнал, трети – че единствено е снимал, четвърти – че всички останали са правили същото. Обективната отговорност не изчезва, но в преживяването на участниците тя се разпада, така че никой да не се чувства като единствения човек, който е причинил крайния резултат. Това не означава, че всички членове на групата имат еднакъв психологичен профил или че са били водени от еднакви мотиви. Възможно е да има инициатор, който е организирал нападението, лидер, който е задавал тона и границите на допустимото поведение, участник с по-силно изразена агресивност, друг, който търси признание и статус, трети, който изпитва удоволствие от властта над безпомощния човек, и четвърти, който следва останалите, защото се страхува да не бъде отхвърлен или сам да се превърне в обект на групова агресия.

Един от най-трудните въпроси е дали младежите са имали предварително намерение да причинят смърт, дали са възнамерявали само да пребият и накажат жертвата, но насилието е ескалирало, или в определен момент са осъзнали, че той може да умре, но тази възможност вече не е имала достатъчна морална тежест, за да ги спре. Тези хипотези не се изключват взаимно, защото е напълно възможно групата да е започнала с намерение за физическо наказание, постепенно да е загубила реалистична оценка за тежестта на травмите и след това, когато опасността за живота вече е станала очевидна, да е продължила или да е отказала помощ. Юношеският мозък действително е по-чувствителен към социалната награда, риска, адреналина и влиянието на връстниците, докато системите, свързани с планирането, самоконтрола и предвиждането на последствията, продължават да съзряват и в ранната зряла възраст. Това обаче не означава, че тийнейджърите не могат да различават добро от зло или че не носят отговорност, а само че при силен емоционален натиск и групово влияние способността им да спрат, да преоценят ситуацията и да се противопоставят на останалите може да бъде по-уязвима.

Най-важният психологически момент обаче вероятно настъпва след края на самия побой, защото докато насилието продължава, могат да бъдат обсъждани яростта, адреналинът, груповата ескалация и стеснената преценка, но когато ударите спрат и човекът остане на земята, възниква нова ситуация, в която всеки участник трябва отново да направи избор. Тогава вече стои въпросът дали някой е проверил състоянието му, дали е осъзнал, че той може да умре, дали е предложил да бъде извикана линейка, дали е опитал да спре останалите или всички просто са си тръгнали. Именно този момент може да разкрие доколко е била възстановена или окончателно прекъсната връзката между собственото действие и страданието на другия.

Ако младежите са разбирали, че човекът се намира в животозастрашаващо състояние, но никой не е потърсил помощ, възможните обяснения включват страх от наказателните последици, очакване някой друг да поеме отговорността, стремеж да се прикрие престъплението или продължаващо морално откъсване, при което жертвата остава толкова дехуманизирана, че нейното възможно умиране не задейства нормалния човешки импулс за помощ.

Особено силен символ на тази прекъсната връзка е телефонът. Камерата променя психологическата структура на събитието, защото насилието вече не се извършва само над човек, а се превръща в представление пред реална или въображаема публика. Вниманието се измества от болката и състоянието на жертвата към образа, който групата ще създаде за себе си – кой е най-смел, кой участва активно, кой демонстрира сила и как кадрите ще бъдат възприети от другите. В този процес жертвата престава да бъде субект и се превръща в съдържание, а записът започва да изпълнява функцията на трофей, доказателство за групова принадлежност или средство за придобиване на статус.

Ако видеото е било публикувано след побоя, това е още по-значимо, защото публикуването представлява отделно, последващо действие, което вече не може да бъде обяснено само с моментен афект. Някой трябва да вземе телефона, да прегледа материала, да го избере и да го качи, което поставя въпроса дали случилото се е било преживяно като трагедия, която предизвиква страх и вина, или като постижение, което трябва да бъде показано. Контрастът е особено тежък, защото същият телефон, използван за записване на страданието, е можел да бъде използван за повикване на спешна помощ. Когато техническата възможност да се набере 112 съществува, но устройството се използва, за да превърне умиращия човек в дигитален образ, това се превръща в почти болезнена метафора за прекъснатата връзка между технологията, отговорността и човешкия живот.

Ако бъде доказано и твърдението, че след нападението от жертвата са взети пари, с които е купена храна, психологическото значение на този детайл не се състои в самото хранене, а в прехода от крайно насилие към баналното ежедневие. Участието в събитие, при което човек е оставен в животозастрашаващо състояние, последвано от привидно спокойно купуване и консумиране на храна, поставя въпроса как случилото се е било емоционално преработено и дали групата взаимно не е затвърдила разказа, че жертвата "си го е заслужавала", така че да не се налага никой да се изправи срещу ужаса на собственото си действие. Самото хранене, разбира се, не доказва липса на съвест или психопатия, защото хората могат да извършват рутинни действия и в състояние на шок, дисоциация или силен стрес, но когато бъде разглеждано заедно с предварителното таргетиране, тежкото насилие, евентуалното заснемане, липсата на медицинска помощ и ограбването, то се превръща в елемент от една последователност, която изисква задълбочено изследване на емпатията, чувството за вина, моралната преценка и разбирането за последиците при всеки от участниците.

В този момент неизбежно възниква и въпросът за възрастните и за средата, в която тези младежи са се развивали. Обществената реакция често се концентрира почти изцяло върху родителите и семейството безспорно има основополагащо значение, защото именно там започват привързаността, способността за саморегулация, формирането на граници, отношението към насилието и разбирането, че другият човек има собствено достойнство. Детето обаче не расте само в семейството, а в сложна мрежа от отношения и институции, която включва училището, връстниците, общността, социалните и здравните услуги, полицията и дигиталните пространства.

Следователно въпросът не трябва да бъде дали са виновни родителите или обществото, защото подобно противопоставяне е твърде опростено, а как е функционирала или не е функционирала цялата мрежа около тези деца. Ако учител е виждал проблем, имал ли е реална възможност да насочи детето към помощ? Ако училищният психолог е разпознавал агресивно или рисково поведение, имал ли е времето и ресурсите да работи продължително с него? Ако семейството е изпитвало затруднения, съществувала ли е достъпна услуга, която да се включи преди кризата? Ако е имало предходни сигнали за насилие, тормоз, кражби или нарушаване на правилата, достигнали ли са те до институция, способна да действа координирано и навреме? Когато училищните специалисти отговарят за стотици деца, детската психиатрия е в задния двор на медицината, социалните работници са превърнати в администратори, а помагащата им функция е катастрофирала, когато институциите комуникират основно чрез препращане на сигнали и административни процедури, се създава система, която реагира едва когато рискът вече се е превърнал в престъпление. Така превенцията се заменя с управление на последствията, а първата институция, която успява реално да задържи рисковия младеж, се оказва затворът.

Не знаем дали конкретните обвиняеми са имали предишни прояви и не бива да създаваме биографии, за които няма доказателства, но при професионалната оценка неизбежно трябва да се изследва дали е имало ранна агресия, тормоз над по-слаби, унижаване, жестокост към хора или животни, кражби, системно нарушаване на правила, употреба на вещества, конфликти в семейството, преживяно насилие, изключвания от училище, контакти с полицията или социалните служби и многократни сигнали, които не са довели до устойчива интервенция. Това не означава, че всяко дете с проблемно поведение ще извърши тежко престъпление, защото огромното мнозинство няма да го направи. Означава обаче, че крайното насилие обикновено има предистория, а ако такава история бъде установена, обществото трябва да се запита не само кой е виновен за последния акт, но и колко възможности за ранна намеса са били пропуснати по пътя към него.

Определението, което обществото в последните дни дава, че това са "психопати" предлага лесен и емоционално удовлетворяващ отговор, но не ни помага да разберем нито различията между участниците, нито механизмите на престъплението, нито възможностите за превенция. Възможно е при някои от младежите експертизите да установят разстройство на поведението, силно ограничена емпатия, липса на разкаяние или познатите ни безчувствено-беземоционални характеристики. Възможно е при други да доминират импулсивността, потребността от принадлежност, страхът от отхвърляне или подчинението на групов лидер. Възможно е психологическите им профили да се различават съществено, независимо че са участвали в едно и също престъпление.

Ако обаче ги обявим единствено за чудовища, ние ги изключваме от човешката категория и парадоксално повтаряме същия механизъм на дехуманизация, който се опитваме да анализираме. Да ги разпознаем като хора, извършили вероятно чудовищно престъпление, не означава да ги оправдаем или да омаловажим отговорността им. Означава да приемем, че човешкото поведение може да достигне до крайна жестокост чрез комбинация от личностови особености, групово влияние, морално самооправдание, социално одобрение, незряла саморегулация и поредица от провалени отношения и институционални реакции.

Обяснението не е оправдание. Правосъдието трябва да установи действията, намеренията и отговорността на всеки участник, съдебната психиатрия трябва да оцени психичното състояние и способността му да разбира и ръководи поведението си, а психологията трябва да изследва личностовите, емоционалните и груповите механизми, които са направили възможно случилото се.

Обществото обаче има друга задача – да разбере какво трябва да се случва много преди едно дете да стигне до съдебната зала. Истинската превенция започва, когато някой забележи детето, което системно унижава другите, проявява жестокост, не изпитва вина, търси опасност, самото то е преживяло насилие или отчаяно се опитва да намери принадлежност в група, защото никъде другаде не се чувства значимо. Тогава трябва да съществува не само разтревожен родител или безсилен учител, а достъпна и координирана мрежа от психолози, детски психиатри, социални работници, училищни специалисти и здравни услуги, които могат да останат достатъчно дълго до детето, за да възстановят връзките му със света, преди те окончателно да бъдат прекъснати.

Може би именно това е най-дълбокият прочит на подобно престъпление - преди да бъде прекъснат един човешки живот, вероятно са били прекъснати множество други връзки – връзката с емпатията, с границите, с почтеността, с личната отговорност, между действието и последствията, между детето и възрастните, между семейството и институциите, между чуждата болка и собствената съвест. Когато тези връзки една по една отслабват, човекът срещу теб постепенно престава да бъде човек и се превръща в етикет, в символ на злото, в "боклук", който не заслужава защита.

Телефонът престава да бъде средство за повикване на помощ и се превръща в камера. Групата престава да бъде среда, която възпира, и се превръща в механизъм, който насърчава и усилва агресията. А когато насилието приключи, ежедневието може да продължи така, сякаш човешкият живот, останал на земята, никога не е имал истинско значение. Тъкмо тази последователност трябва да ни тревожи най-силно – не защото доказва, че пред нас стоят същества, които не са хора, а защото показва какво може да се случи, когато достатъчно много от връзките, които позволяват на човека да разпознава човешкото в другия, бъдат прекъснати.

*Позицията е лична и не ангажира Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда ЕАД.